Филип Дик: Специален доклад

Докато той смутено ровеше из джобовете си, Лиза предложи:

— Може би ще се съгласите да вечеряте с нас. Предстои ни да работим в тясно сътрудничество и наистина мисля, че трябва да се опознаем по-добре.

Сепнат, Андертън отстъпи назад. Каква беше вероятността дружелюбието на жена му да е невинно, случайно? Уитуър щеше да се намира около него през целия остатък от деня, а сега имаше извинение да го придружи и до дома му. Дълбоко разтревожен, той импулсивно се завъртя и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита зашеметена Лиза.

— Връщам се в маймунския сектор — каза й той. — Искам да проверя отново някои доста озадачаващи записи, преди армията да ги види.

Озова се в коридора, преди тя да успее да измисли приемлив повод да го спре.

Бързо стигна до площадката в далечния край. Вече се спускаше по външните стълби към тротоара, когато Лиза го настигна запъхтяна.

— Какво те прихваща, мътните го взели? — Тя сграбчи ръката му и бързо се озова пред него. — Усетих аз, че си тръгваш — възкликна, преграждайки пътя му. — Какво ти става? Всички те помислиха за… — Тя се запъна. — Искам да кажа, държиш се много особено.

Хората сновяха около тях — обичайната следобедна тълпа. Без да им обръща внимание, Андертън откопчи пръстите на жена си от своето рамо.

— Изчезвам — каза той. — Докато още има време.

— Но… защо?

— Натопили са ме — умишлено и злонамерено. Онази твар е тук, за да ми вземе работата. Сенатът се опитва да го използва, за се добере до мен.

Лиза се вторачи объркано в него.

— Но той изглежда толкова мил младеж.

— Мил като усойница.

Смайването на Лиза премина в неверие.

— Не го вярвам. Скъпи, цялото това напрежение, на което си подложен… — Усмихвайки се несигурно, тя заекна: — Не изглежда правдоподобно Ед Уитуър да се опитва да те натопи. Та как би могъл, дори да искаше? Със сигурност Ед не би…

— Ед?

— Така му е името, нали?

Кафявите й очи проблеснаха в стъписано, бурно негодувание.

— О, небеса, ти подозираш всекиго. Май си убеден, че съм замесена по някакъв начин в това, нали?

Той се поколеба.

— Не съм сигурен.

Тя пристъпи по-близо до него, в очите й се четеше обвинение.

— Лъжеш. Наистина го вярваш. Може би действително трябва да се махнеш оттук за няколко седмици. Отчаяно се нуждаеш от почивка. Цялото това напрежение и травмата от постъпването на този младеж. Държиш се параноично. Не го ли осъзнаваш? Някой да заговорничи срещу теб. Кажи, разполагаш ли с някакво реално доказателство?

Андертън извади портфейла си и измъкна сгънатата карта.

— Разгледай това внимателно — рече той, протягайки я към нея.

Цветът се оттече от лицето й и тя нададе малко дрезгаво, сухо ахване.

— Нещата очевидно са нагласени — каза й Андертън с възможно най-равния си тон. — Това ще даде на Уитуър законен претекст да ме отстрани веднага. Няма да е необходимо да чака, докато се оттегля. — После добави мрачно: — Знаят, че мога да изкарам още няколко години.

— Но…

— Това ще сложи край на системата за проверка и контрол. «Предпрестъпност» вече няма да е независима агенция. Сенатът ще започне да управлява полицията, а след това… — Устните му се стегнаха. — Ще погълнат и армията. Е, отстрани изглежда доста логично. Разбира се , че съм изпълнен с враждебност и негодувание към Уитуър — разбира се , че имам мотив. Никой не обича да бъде заменен от по-млад и да бъде захвърлен на бунището. Всичко изглежда наистина правдоподобно — само дето аз нямам ни най-малко желание да убивам Уитуър. Но не съм в състояние да го докажа. Така че какво бих могъл да направя?

Лиза безмълвно поклати глава, пребледняла като платно.

— Не… не знам. Скъпи, само ако…

— Сега — каза рязко Андертън — отивам вкъщи да си опаковам багажа. Това са кажи-речи най-дългосрочните планове, които мога да правя в момента.

— Наистина ли ще… ще опиташ да се укриеш?

— Да. Ако трябва, чак на колониалните планети в съзвездието Кентавър. Такива неща са правени успешно и преди, освен това имам двайсет и четири часа преднина. — Той се завъртя решително. — Връщай се вътре. Няма смисъл да тръгваш с мен.

— Мислиш ли, че бих го направила? — попита Лиза дрезгаво.

Стъписан, Андертън се втренчи в нея.

— А не би ли? — След това с удивление промърмори: — Не, виждам, че не ми вярваш. Все още смяташ, че съм си въобразил всичко това. Той рязко тикна пръст в картата. — Дори при това доказателство ти все още не си убедена.