Филип Дик: Специален доклад

Той бутна пачката карти в ръцете на Уоли Пейдж, неговия подчинен, отговарящ за маймунския сектор.

— Провери кои от тях ни трябват — каза му той. — Използвай собствената си преценка.

Когато Пейдж изчезна с картите, Уитуър каза замислено:

— Това е голяма отговорност.

— Така е — съгласи се Андертън. — Ако допуснем един престъпник да избяга — както направихме преди пет години, — на съвестта ни ще тежи човешки живот. Ние носим цялата отговорност. Ако сгафим, някой умира. — С горчивина той издърпа нови три карти от слота. — Обществото разчита на нас.

— А някога изкушавали ли сте се да… — Уитуър се поколеба. — Искам да кажа, някои от хората, които прибирате, сигурно ви предлагат големи суми.

— Безполезно е. Дубликати на всички карти излизат в Главния щаб на армията. За проверка и контрол. Те могат да ни държат под око непрекъснато, ако пожелаят. — Андертън хвърли бегъл поглед на горната карта. — Така че дори да искахме да приемем…

Той млъкна и устните му се изпънаха.

— Какво има? — попита Уитуър с любопитство.

Андертън внимателно сгъна горната карта и я прибра в джоба си.

— Нищо — избъбри той. — Абсолютно нищо.

Резкостта в гласа му накара Уитуър да се изчерви.

— Вие всъщност не ме харесвате — отбеляза той.

— Вярно е — призна Андертън. — Не ви харесвам. Но…

Не можеше да повярва, че изпитва такава неприязън към младия човек. Това изглеждаше невъзможно — беше невъзможно. Нещо не бе наред. Замаян, той се опита да успокои объркания си ум.

Върху картата стоеше неговото име. На първия ред — вече обвинен бъдещ убиец! Според кодираните дупчици комисарят на «Предпрестъпност» Джон А. Андертън щеше да убие човек — и то през следващата една седмица.

С абсолютна, непоклатима убеденост той не можеше да го повярва.

Във външния офис стоеше слабичката и привлекателна млада жена на Андертън, Лиза, и говореше с Пейдж. Тя се бе увлякла в остра и жива политическа дискусия и се озърна съвсем бегло, когато Уитуър и съпругът й влязоха.

— Здравей, скъпа — каза Андертън.

Уитуър запази мълчание. Но бледите му очи проблеснаха леко, когато се спряха на тъмнокосата жена в нейната стегната полицейска униформа. Лиза в момента беше изпълнителен служител на «Предпрестъпност», но Уитуър знаеше, че някога бе била секретарка на Андертън.

Забелязвайки интереса, изписан върху лицето на Уитуър, Андертън млъкна и се замисли. За да се постави картата в машината, бе нужен вътрешен съучастник — някой тясно свързан с «Предпрестъпност», който да има достъп до аналитичното оборудване. Не изглеждаше вероятно Лиза да е замесена в това. Но възможността съществуваше.

Разбира се, конспирацията би могла да е широкомащабна и сложно изпипана и да включва много повече от една фалшива карта, вмъкната някъде по линията. Може да бяха бърникали из оригиналните данни. Всъщност нямаше начин да се определи откъде е започнало подправянето. Хладен страх премина през него, когато започна да осъзнава възможностите. Първоначалният му импулс — да изтърбуши машината и да премахне цялата информация — беше безнадеждно примитивен. Вероятно записите щяха да съвпадат с картата. Така само щеше да се уличи още повече.

Разполагаше приблизително с двайсет и четири часа. След това от армията щяха да проверят техните карти и да открият несъответствието. Щяха да намерят дубликата на картата, която бе присвоил. Той притежаваше само едно от двете копия, което означаваше, че прегънатата карта в джоба му можеше със същия успех да си лежи върху бюрото на Пейдж, пред очите на всички.

От улицата се разнесоха сирените на полицейски коли, поемащи на рутинните си обиколки. Колко ли часа щяха да изтекат, преди някоя от тях да спре пред неговия дом?

— Какво има, скъпи? — попита го неспокойно Лиза. — Изглеждаш все едно си видял призрак. Добре ли си?

— Напълно — увери я той.

Лиза сякаш внезапно забеляза втренчения в нея възхитен поглед на Ед Уитуър.

— Този господин ли е новият ти сътрудник, скъпи? — попита тя.

Андертън предпазливо й представи своя нов помощник. Лиза се усмихна в приятелски поздрав. Дали между тях не премина някакво скрито взаимно разбиране? Не можеше да определи. Божичко, започваше да подозира всички — не само жена си и Уитуър, а и дузина членове на собствения си персонал.

— От Ню Йорк ли сте? — попита Лиза.

— Не — отвърна Уитуър. — По-голямата част от живота си прекарах в Чикаго. Отседнал съм в хотел — един от големите хотели в центъра. Чакайте… имам името му записано на картичка някъде тук.