Филип Дик: Специален доклад

Вратите се отвориха и затвориха и двамата се озоваха в аналитичното крило. Пред тях изникнаха внушителни камари от оборудване — рецептори на данни и изчислителни механизми, които изучаваха и преструктурираха входящия материал. А отвъд машинариите седяха тримата провидци, почти скрити за погледа сред лабиринта от жици.

— Ето ги — каза сухо Андертън. — Какво мислите за тях?

Тримата идиоти седяха в неясния полумрак и ломотеха. Всяко несвързано излияние, всяка случайна сричка беше анализирана, сравнявана, пренареждана във вид на визуални символи, нанасяна върху стандартни перфокарти и изхвърляна в различни кодирани слотове. По цял ден идиотите дърдореха, държани в плен от своите специални столове с високи облегалки, неподвижно закрепени с метални скоби, купища жици и електронни клеми. Грижата за физическите им нужди беше автоматизирана. Духовни нужди нямаха. Подобни на растения, те мърмореха, дремеха и съществуваха. Мозъците им бяха притъпени, объркани, тънещи в мъгла.

Но не в мъглата на настоящето. Трите ломотещи нескопосани създания със своите уголемени глави и слаби тела се взираха в бъдещето. Аналитичната апаратура записваше пророчества и докато тримата провиждащи идиоти говореха, машините внимателно слушаха.

За първи път лицето на Уитуър загуби безгрижната си самоувереност. В очите му се прокрадна израз на потрес и отвращение, смесица от срам и морален шок.

— Не е… приятно — измърмори той. — Не осъзнавах, че те са толкова… — Размаха ръце, ровейки из ума си за подходящата дума. — Толкова… деформирани.

— Деформирани и слабоумни — съгласи се веднага Андертън. — Особено момичето там. Дона е на четирийсет и пет години. Но изглежда на около десет. Талантът им поглъща всичко — провиждащият дял на мозъка расте, причиняйки закърняване на остатъка от челния лоб. Но какво ни интересува това? Ние имаме техните пророчества. Те ни дават това, от което се нуждаем. Те не разбират нищо от тях, но ние разбираме.

Притихнал, Уитуър се приближи до апаратурата. Събра пачка карти от един слот.

— Това ли са имената, които са излезли? — попита той.

— Очевидно. — Андертън намръщено взе пачката от ръцете му. — Нямах възможност да ги разгледам — обясни той, нетърпеливо прикривайки раздразнението си.

Очарован, Уитуър се загледа как машината изхвърля нова карта в празния слот. Тя беше последвана от втора… и от трета. От въртящите се с бръмчене дискове излизаха карта след карта.

— Провидците сигурно виждат доста далеч в бъдещето — възкликна Уитуър.

— Виждат в доста ограничен промеждутък — обясни му Андертън. — Седмица напред или най-много две. Повечето от данните нямат никаква стойност за нас — просто не са свързани с работата ни. Тях ги предаваме на съответните агенции. Които пък ни дават от своите данни в замяна. Всяка важна служба си има по някое мазе със скъпоценни маймунки .

— Маймунки ли? — Уитуър се вторачи в него смутено. — А, да, разбирам. Не виждам, не говоря и така нататък. Много забавно.

— Много уместно . — Андертън машинално събра новите карти, изхвърлени от въртящия се механизъм. — Някои от тези имена ще бъдат напълно отхвърлени. А повечето от останалите се отнасят за дребни престъпления — кражби, укриване на данъци, телесни повреди, грабежи. Както, сигурен съм, знаете, «Предпрестъпност» намали броя на углавните престъпления с деветдесет и девет цяло и осем процента. Рядко попадаме на истинско убийство или държавна измяна. В края на краищата, нарушителят знае, че ще го задържим в затворническия лагер цяла седмица, преди да има възможността да извърши престъплението.

— Кога за последен път е било извършено истинско убийство? — попита Уитуър.

— Преди пет години — каза Андертън с гордост в гласа.

— Как се случи?

— Престъпникът избяга от отрядите ни. Разполагахме с името му — всъщност разполагахме с всички подробности за престъплението, включително името на жертвата. Знаехме точния момент, мястото на планирания акт на насилие. Но въпреки всичко той успя да го извърши. — Андертън сви рамене. — В края на краищата не можем да хванем всички. — Той запремята картите в ръце. — Но хващаме повечето.

— Едно убийство за пет години. — Увереността на Уитуър се връщаше. — Доста впечатляващ рекорд… нещо, с което можете да се гордеете.

Андертън каза тихо:

— Наистина се гордея. Разработих тази теория преди трийсет години — в онези дни, когато егоистите мислеха само за един бърз удар на борсата. А аз съзрях нещо полезно за закона — нещо с огромна социална стойност.