Фредерик Пол - Гейтуей I

— Свети Боже! — отново възклицавам аз по същия начин. Бях изчерпал всичките си възможности за изразяване на изненади. Шерито е точно такова, както го описа. Чувствам как по тялото ми се разнася неговата топлина.

— Добре — подхващам аз, като оставям чашата. — Когато се върнах, вече бяха решили, че експедицията е пропаднала; закъснението беше цяла година. Бяхме достигнали почти вътре в хоризонта на събитието. Знаеш ли нещо за разширяването на времето?… Няма значение — казвам аз, преди да може да ми отговори, — това беше само риторичен въпрос. Искам да кажа, че онова, което се случи, се нарича разширение на времето. Можеш да се приближиш толкова до една аномалия, че да се натъкнеш на двоен парадокс. Онова, което за нас там беше може би четвърт час, по часовника беше почти една година — искам да кажа по часовника на Гейтуей, или тук на Земята, или където и да било в нерелативистичната Вселена. И…

Обърнах още една чаша, а после продължих смело:

— Ако бяхме отишли още по-надолу, времето щеше да се забавя все повече и повече. Щеше да тече все по-бавно и по-бавно. Малко по-надолу и петнайсетте минути щяха да се превърнат в десетилетие. Още по-надолу и щяха да станат столетие. Толкоз близко бяхме, Зигфрид. Почти като в капан. Всичките! Аз успях да се измъкна.

Сетих се нещо и погледнах часовника си.

— Като говорим за времето, сеансът ми изтече преди пет минути.

— Този следобед нямам други пациенти, Боб.

Погледнах го изненадан.

— Какво?

Отговаря ми тихо:

— Отсрочих всички други ангажименти, Боб.

Не казвам отново „Свети Боже“, но си го помислих.

— Това ме кара да се чувствам като изправен до стената, Зигфрид! — отговарям гневно.

— Не те насилвам да стоиш повече, след като часът е изтекъл. Роб. Само ти казвам, че ако желаеш, имаш тази възможност.

Умувам малко, без да мога да измисля нещо разумно.

— Ти си безкрайно безочливо компютърно дрънкало, Зигфрид — отговарям аз. — Добре.

———————————————

Скъпи непознат приятелю от Гейтуей.

В сряда миналата седмица прекосявах паркинга пред супермаркета „Сейфуей“ (където бях отишъл да представя купоните си за храна) на път за спирката за автобуса, когато съгледах неземна зелена светлина. Наблизо бе кацнал странен космически кораб. От него излязоха четири красиви, но много дребни млади жени, облечени в дрехи от ефирна бяла материя. С някакви парализиращи лъчи те ме направиха напълно безпомощен, после ме отнесоха на техния кораб, където ме държаха деветнайсет часа. През това време ме подложиха на унижения от сексуален характер, които моето достойнство не ми позволява да назова. Ръководителката им, която се казваше Бойра Глоуфан, каза, че като нас и те не са преодолели напълно животинското си наследство. Приех извинението им и се съгласих да изпратя четири съобщения до Земята. Съобщения едно и четири няма да предавам, докато не настъпи подходящото време. Съобщение две има частен характер и се отнася за мениджъра на проекта на моя апартамент. Съобщение три е за вас, които сте на Гейтуей, и то се състои от три части:

1. Повече не трябва да пушите цигари.

2. Не трябва да има смесени училища за момчета и момичета, поне до втората година в колежа.

3. Незабавно трябва да преустановите всякакви изследвания на космоса. Наблюдават ни!

———————————————

— Разбираш, че нямаше никакъв начин да се измъкнем като цяло оттам. Корабите ни бяха стигнали толкова навътре, че не беше възможно да се излезе. Добрият Дани А. обаче беше умно същество. Той знаеше всякакви вратички за заобикаляне на природните закони. Но като цяло бяхме в капан. Ние обаче не бяхме едно цяло! Бяхме два кораба! И всеки от тях можеше да се раздели на други два кораба! Ако по някакъв начин можехме да прехвърлим ускорението от едната част на системата на другата — ти знаеш, да се изрита едната част навътре в кладенеца и в същото време другата част навън, — тогава втората част би могла да се спаси.

Настъпи продължително мълчание.

— Защо не си сипеш още, Боб! — предлага деликатно Зигфрид. — Искам да кажа, след като престанеш да плачеш.

Страх! Толкова много ужас крие всичко наоколо, че вече не го чувствам. Всичките ми сетива са просмукани от страх. Не зная дали съм крещял или шептял. Зная само, че вършех онова, което ми бе казал Дани А. Допряхме двата кораба един до друг, свързахме обслужващите им модули и започнахме да претоварваме ръчно апаратура, инструменти, дрехи — всичко, което можеше да се премести от първия кораб във втория, за да направим място за десет души, там, където трудно се побираха пет. От ръка на ръка, напред и назад работехме като истинска хамалска бригада. Бъбреците на Дейн Мечников сигурно бяха посинели от блъскане. Той беше в обслужващия модул, зает с преливането и на последната капка гориво. Ще успеем ли да се измъкнем? Нямаше как да разберем. Двата кораба бяха петместни и бронирани. Не допускахме, че хичиянската броня може да се повреди. Но в тази броня бяхме ние, двата екипажа, наблъскани в кораба, който щеше да се измъкне — или поне се надявахме, че ще се измъкне — и нямаше начин да се разбере, дали ще успеем и ако успеем, дали ще оцелеем, или ще представляваме някаква каша. Разполагахме само с минути — няколко минути. Предполагам, че за някакви си десетина минути се разминах най-малко двайсет пъти с Клара и си спомням, че веднъж, първия път, се целунахме. Иди по-скоро насочихме устни един към друг и се доближихме. Спомням си как усетих миризмата на нейното мускусово масло толкова силно, че повдигнах глава, но не я видях, а после отново я забравих. И през цялото време от екрана на единия или на другия кораб виждах онова застрашително голямо, гибелно синьо кълбо да виси навън и да примигва. Преливащите се сенки по неговата повърхност, които представляваха фазови ефекти правеха картината особено ужасна. Притегателната сила на тези гравитационни вълни сякаш изтръгваше вътрешностите ни. Дани А. беше в капсулата на първия кораб, следеше часовника и изхвърляше сакове и пакети през люка на модула до капсулата на втория кораб, където аз ги хвърлях безразборно, за да освободя повече място.