Фредерик Пол - Гейтуей I

— Така е! За тях времето е спряло!

— Тогава как е възможно да си убил някого?

— Какво?

— Как би могъл да убиеш някого? — повтаря въпроса си той.

— …не зная — отговарям аз, — но съвсем честно ти казвам, Зигфрид, днес повече не ми се мисли по въпроса.

— Няма никаква причина, поради която трябва да мислиш, Боб. Не зная дали си даваш сметка колко много постигна през последните два часа и половина. Гордея се с теб!

———————————————

Сметката ви е кредитирана със следните суми:

Гарантирана премия за Мисия 88-90А и 88-90В

(оцеляване) общо: 10,000,000 дол

Научна премия, присъдена от Съвета: 8,500,000 дол

Всичко: 18,500,000 дол

Разполагате общо с: 18,500,000 дол

———————————————

Странно, нелепо, но аз вярвам, че той наистина се гордее, макар че не представлява нищо повече освен електроника — хичиянска електроника, холограми и останалото, което ми дава основание да го смятам за добър и да му вярвам.

— Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш — казва той и става, а после отново сяда във фотьойла, съвсем като истински човек, и дори ми се усмихва! — Искам да ти покажа нещо.

Защитата ми беше напълно разгромена. Можах само да попитам:

— Какво е това нещо, Зигфрид?

— Онази друга наша възможност, за която споменах, Боб — казва той, — онова нещо, което никога не сме използвали. Искам да ти покажа друг пациент от същото време.

— Друг пациент ли? Той допълни тихо:

— Погледни в ъгъла, Боб.

Погледнах и… видях, че беше тя.

— Клара! — Щом я видях, разбрах, откъде я бе взел Зигфрид. От онази машина на Гейтуей, която провеждаше сеанси с Клара. Тя висеше бавно, с ръка опряна на библиотеката, краката й бавно се люлеят във въздуха и говори сериозно. Гъстите й черни вежди са смръщени, а лицето й се усмихва, гримасничи и изглежда мило, приканващо, успокоено.

— Ако искаш, можеш да чуеш какво казва, Боб.

— Налага ли се?

— Не непременно. Но няма нищо, от което да се страхуваш. Тя те обича, Боб, по най-добрия начин, който й е познат. По същия начин, по който и ти я обичаш.

Дълго се рових в паметта си и най-сетне казах:

— Махни я, Зигфрид.

В стаята за почивка едва не заспах. Никога по-рано не се бях чувствал така облекчен.

Измих се, запалих още една цигара и излязох на ярката дневна светлина под Балона и всичко ми изглеждаше толкова добро и нежно. Мислех за Клара с любов и нежност. След това се сетих за С.Я., с която тази вечер имах среща — ако вече не съм закъснял! Но тя ще чака, тя е добър разузнавач. Почти толкова добър, колкото и Клара.

Клара!

Спрях се по средата на алеята и хората се блъскаха в мен. Една дребничка стара дама в шорти с несигурни стъпки дойде при мен и ме попита:

— Да не ви е лошо?

Погледнах я и не й отговорих. После се обърнах и с бързи стъпки тръгнах обратно към кабинета на Зигфрид.

Беше празен. Нямаше дори една холограма. Изкрещях:

— Зигфрид! Къде по дяволите си се скрил?

Няма никого. Никакъв отговор. За първи път бях в тази стая, без тя да е подготвена за сеанс. Можех да видя какво представлява в действителност. Не беше нищо особено. Метални стени с отвори по тях за прожектори, постелка (истинска), шкаф с напитки (истински), няколко мебели, които мога да пипна или да използвам. И никакви следи от Зигфрид. Няма го дори стола, на който седи.

— Зигфрид, къде си?

Никакъв отговор.

Продължавам да крещя, а сърцето ми стига до гърлото, погледът ми помътнява.

— Зигфрид! — викам отново аз този път през плач и най-после се появява някаква мъгла, припламва светлина и се появява Зигфрид в неговия фройдистки костюм. Поглежда ме вежливо.

— Кажи, Боб, какво има?

— Зигфрид, аз наистина я убих! Нея я няма!

— Виждам, че си разстроен, Боб — казва той. — Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи.

— Разстроен! Малко е да се каже, че съм разстроен. Та аз убих девет души, за да спася себе си! Може би не „истински“! Може би не „нарочно“! В техните очи обаче аз съм убиец, пък и в моите също.

— Боб — успокоява ме той, — вече обсъждахме всичко това. Тя все още е жива. Всички те са живи. За тях времето е спряло.

— Зная — ридая аз! — Не разбираш ли, Зигфрид. В това е цялата трагедия. Аз не само я убих. Аз продължавам да я убивам.

Зигфрид спокойно пита:

— Мислиш ли, че онова, което каза, е вярно, Боб?

— Тя мисли, че е вярно. Сега и винаги, докато съм жив. За нея това е станало не преди години, а само преди няколко минути и ще продължава, докато съм жив. Сега аз съм тук, на Земята, остарявам, опитвам се да забравя, а Клара е там на Стрелец YY, затворена като птичка в кафез!