Робърт Уилсън - Дарвиния

— А не е ли? — беше попитала тя. — Дори и да е създаден от числа и машини… не е ли достатъчно реален, за да бъде обичан?

— За теб — бе й отвърнал Том. — Някои от нас мислят по друг начин.

Индусите говореха за „откъсване от света“. Или бяха будистите? Да го изоставиш. Да забравиш желанията си. Ужасно, помисли си тя. Ужасно е да го искаш от когото и да било и най-вече от Гилфорд Лоу, който не само обичаше този свят, но и знаеше колко е крехък.

Старата пушка притискаше с неимоверна тежест коленете й. Нищо не помръдваше зад прозореца, освен звездите над водата, далечни слънца, които се плъзгат в нощта.

Аби седеше в единия ъгъл на озарената от свещи стая. По някое време през нощта Гилфорд дойде и се отпусна на пода до нея. Постави ръка на рамото й. Кожата й беше хладна.

— Никога вече няма да сме в безопасност — прошепна тя.

— Аби, ако се наложи, ще се преместим другаде. Навътре в страната, под други имена…

— И какво от това? Нали рано или късно ще се сетят кои сме? И после? Ще ме гледаш как остарявам, нали? Как умирам? Как старее Никълъс? Ще чакаш да те вземе обратно чудото, което те е довело сред нас?

Той я гледаше смаяно.

— Нима вярваш, че можеше да го криеш още дълго? Все още приличаш на трийсетгодишен.

Той затвори очи. „Ти няма да умреш“ — му бе казал призракът и той бе виждал как зарастват раните му, как го подминават болестите. Нерядко се бе ненавиждал за това.

Но през повечето време само се преструваше. Заради Аби, която старееше, която щеше да умре…

Това, че оздравява бързо, не значеше, че не може да бъде убит. Някои рани са неизлечими, обясни му веднъж Том. Не можеше да си представи бъдеще без Аби, дори ако това означаваше да се хвърли в някоя пропаст или да захапе дулото на пистолета. Всеки имаше право на собствена смърт. Никой не заслужаваше вечни мъки.

Аби сякаш бе прочела мислите му. Тя хвана ръката му и я задържа в своята.

— Прави, каквото смяташ за нужно, Гилфорд.

— Аби, няма да им позволя да ви сторят нищо лошо.

— Прави каквото е нужно — повтори тя.

Първият изстрел строши стъклото на прозореца в дневната.

Никълъс, който бе задрямал, седна на дивана и се разплака. Аби изтича при него и го затисна с тяло.

— Свий се, Ник — прошепна тя. — Прикрий си главата!

— Остани при него! — извика й Гилфорд. Последва нов залп от куршуми, които раздраха пердетата и се забиха в отсрещната стена.

— Ти пази тази стая — рече му Том. — Лили, на горния етаж с мен.

Трябваше му прозорец, който да гледа на изток, и позиция от високо. Небето вече бе достатъчно просветляло.

Гилфорд се притаи зад входната врата. Стреля няколко пъти напосоки през цепката на пощенската кутия с надежда да обезкуражи врага.

В отговор нов залп от куршуми натроши вратата. Той залегна под дъжд от трески.

Куршумите преминаваха през дървото и тапицерията. Една от свещите в кухнята изгасна. Замириса на обгоряло дърво.

— Аби? — извика той. — Аби, как си?

Стаята на изток беше на Ник. Дървени моделчета на самолети бяха подредени по лавиците, заедно с колекцията му от миди.

Том Комптън скъса пердето и изрита стъклото с крак.

Къщата продължаваше да звънти от строшени прозорци.

Траперът надзърна през прозореца, приклекна и отново повдигна глава.

— Виждам четирима — съобщи той. — Двама се крият в колите и още двама зад дървото. Лили, бива ли те да стреляш надалече?

— Да — отвърна тя. Макар че никога не бе стреляла с ремингтън.

— Цели се в дървото — нареди й той. — Аз ще покрия близките цели.

Сега не беше време да се двоуми. Том се подпря на рамката и откри стрелба с пистолета — равномерни, отсечени изстрели.

Перленото небе излъчваше мъждива светлина. Лили се доближи до прозореца, подаде се съвсем леко и се прицели в дървото и силуета зад него. След това стреля.

Това не беше заек. Но би могла да се самозалъже. Спомни си за фермата в покрайнините на Уолонгонг, за времето, когато стреляха по дребни гризачи с Колин Уотсън, а тя все още му казваше „тате“. В онези дни пушката й се струваше голяма и тежка. Но сега я държеше здраво. Беше я научил да се приготви за отката, да го омекоти.

Ставаше й мъчно, когато зайчетата падаха окървавени на земята. Но те бяха напаст и тя скоро привикна да потиска съчувствието си.

А тук имаше друга напаст. Тя натисна спусъка. Прикладът я ритна леко в рамото. Една гилза изхвърча от затвора и се изтърколи под леглото на Ник.

Дали сянката бе паднала? Така й се стори, но светлината бе недостатъчна…