Робърт Уилсън - Дарвиния

„Души като тебеширен прах“ — помисли си Гилфорд. Той погледна вестоносеца.

— Какво всъщност искаш от мен?

— Веднъж вече разговаряхме по въпроса.

— Искаш да участвам в твоята битка. Да бъда войник.

— Може да ти се стори странно, но има неща, които ти би могъл да направиш в онтосферата, а аз не. Моля те да ми помогнеш.

— Да ти помогна! — Гилфорд погледна към мъждивото сияние на архива. — Аз не съм бог! Дори и да направя това, което искаш от мен, какво значение ще има?

— Никакво, ако си единствен. Но има милиони други на милиони други светове и още милиони, които ще дойдат.

— Защо тогава си губиш времето с мен?

— Ти си също толкова важен, колкото всички останали. Всяка частица от живота е важна, Гилфорд.

— Върни ме у дома. Искам да се грижа за Аби и Ник.

С тях всичко е наред, нали? Отново неспокойният, неясен спомен. Картини като натрошено стъкло…

— Не мога да го направя — отвърна вестоносецът. — Не съм всемогъщ. Не допускай грешката да си мислиш нещо подобно.

— Що за бог си тогава?

— Не съм бог. Гилфорд, роден съм от простосмъртни родители, също като теб.

— Преди милиони години.

— Много повече. Но не мога да въздействам на онтосферата по начина, по който предлагаш. Не мога да пренаписвам миналото… а само ти имаш власт над бъдещето. — Той се изправи. Държеше се с нетипично за Гилфорд достойнство. За съвсем кратко Гилфорд успя да прозре отвъд него — не през него, а зад привидно скромната външност, където се криеше нещо невероятно горещо й огромно като слънцето.

„Това не е човешко същество“ — помисли си Гилфорд. Може би е свикнало да изглежда като човешко същество, дори като Гилфорд Лоу. Но то крачи между звездите, така както Гилфорд върви по улиците на Файетвил в слънчев ден.

— Помисли си за всичко, което е заложено. Ако изгубим тази битка, дъщеря ти ще бъде поробена, а внуците ти ще се превърнат в инкубатори за нещо лишено от душа. Ще бъдат изядени, в буквалния смисъл. Това е форма на смъртта, от която няма възкръсване.

„Ник — помисли си Гилфорд. — Става дума за Ник. Беше легнал зад дивана…“

— И ако всички битки бъдат изгубени — продължаваше вестоносецът, — тогава миналото и бъдещето, всичко, което си обичал и би могъл да обичаш, ще се превърне в храна за скакалците.

— Кажи ми нещо — помоли Гилфорд. — Само едно. Моля те, обясни ми защо всичко това зависи от мен. Аз не съм специален и ти го знаеш добре. Защо не намериш някой друг? Някой по-умен? Някой, който има силата да гледа как децата му остаряват и умират? Божичко, всичко, което исках, е нормален живот, семейство, което да ме обича достатъчно, че да ми устрои свястно погребение…

— Защото си стъпил на два свята. Гилфорд, част от теб е идентична с част от мен, с онзи Гилфорд Лоу, който загина във Франция. А другата част е уникална: Гилфорд Лоу, който бе свидетел на Чудото. Ето кое прави разговора ни възможен.

Гилфорд сведе глава.

— Имали сме съвместни осемнайсет-двайсет години. От колко — от стотици милиони? Съвсем незначително време, нали?

— Аз съм невъобразимо по-възрастен от теб. Но не съм забравил какво е да носиш пушка в кален окоп. Нито какво е да се страхувам за живота си, да подлагам на съмнение това, в което съм принуден да участвам, да усещам куршумите, да чувствам болката, да усещам как умирам. Не си и помислям да те питам какво си изпитал в онази ужасна война. Но и двамата бяхме принудени да го сторим. — Той наведе глава. — Не аз съм създал Врага.

Ник зад дивана. Аби, свита над него, за да го опази. Щръкнали през отворите от куршумите памук и конски косми… и…

Кръв.

— Не мога да ти предложа нищо в замяна — продължаваше мрачно вестоносецът, — освен още болка. Съжалявам. Ако се върнеш, ще ме вземеш със себе си. Моите спомени. Бурше, окопите, страха.

— Има нещо, което искам — заяви Гилфорд. — Ако това, което казваш…

— Нищо не мога да ти дам.

— Искам да умра. Не желая да живея вечно. Искам да остарея като нормално човешко същество. Толкова ли е много?

Вестоносецът не отговори.

Тюрингови пакети работеха неуморно, за да поддържат рушащите се структури на архива. Псиживотът настъпваше, отстъпваше, отново напредваше на хиляди фронтове. Втора вълна вирусни кодове нахлу в архива, прицелена в бронираните вериги на псионите.

Ноосферите се надяваха да разстроят ритъма на своя противник, да го отделят напълно от техния Хигсов часовник. Дързък план, макар и опасен — същата стратегия можеше да се използва и срещу тях.