Робърт Уилсън - Дарвиния

Но сега не беше време за това. Страхът, гневът, объркването, мъката — тези чувства сега бяха лукс.

Никълъс не сваляше очи от лицето на баща си, когато Гилфорд се наведе да му нагласи одеялото.

На светлината на свещите всичко придобиваше призрачен вид. Ник усещаше, че нещо не е наред, вратите и прозорците бяха залостени, защото отвън дебнеше опасност. „Лошите“ — чу да ги нарича Том Комптън. Което накара момчето да си спомни някои филми. Бандити, ловци на змии, страховити мъже с тъмни кръгове под очите. Убийци.

— Поспи, ако можеш — посъветва го баща му. — Утре всичко ще се уреди.

Но сънят не идваше. Той погледай изплашено баща си.

— Лека нощ, Ник — пожела Гилфорд и го погали по челото. Но кой знае защо Ник си помисли, че баща му се сбогува с него.

Лили остана на пост в кухнята.

Къщата имаше две врати, предна и задна, за дневната и за кухнята. Заради малкия си прозорец кухнята бе по-лесна за отбрана. Вратата беше заключена. Прозорецът също беше залостен, но Лили си даваше сметка, че това не е пречка за един опитен противник.

Тя се настани на дървения стол със стария ремингтън на Гилфорд на коленете. Беше тъмно, затова дръпна леко единия край на пердето и се примъкна до прозореца. Тази вечер нямаше луна, само няколко звезди в небето, но се виждаха ясно светлините на корабите в залива, като паднали на земята съзвездия.

Тежестта на оръжието й действаше успокоително. Макар досега да не бе стреляла по друго, освен по зайци.

„Добре дошла във Файетвил — помисли си Лили. — Добре дошла в Дарвиния.“

През целия си живот бе слушала за Дарвиния, бе говорила за Дарвиния — бе мечтала и сънувала този странен континент — за истински ужас на майка й. Мястото я привличаше като магнит. От съвсем малка мечтаеше сама да почувства странната му атмосфера. И ето че е тук — сама в мрака, заобиколена от дебнещи демони.

„Внимавай какво си пожелаваш, момиче.“

Знаеше почти всичко, известно на съвременната наука за Дарвиния — което всъщност не беше много. Хиляди детайли и малко теория. Но основният въпрос, простичкото и мъчително „защо“, оставаше без отговор. Интересно, че поне още една планета в Слънчевата система бе повлияна от подобен феномен. Както Кралската обсерватория в Кейптаун, така и Националната обсерватория в Блумфонтейн бяха публикували снимки на Марс, показващи сезонни изменения и признаци за наличието на големи водни басейни. Един нов свят в небето, планетарна Дарвиния.

Писмата на баща й обясняваха някои от тези неща, макар че, изглежда, той не разбираше дори себе си. Гилфорд, Том, Старите — хора, участвали в нещо, което дори Съливан не бе в състояние да обясни, макар да бе неотменна част от Чудото. Експедиция до един друг свят. Но всички тези странни приказки за архиви, ангели и демони не можеха да възникнат едновременно от различни места и да съвпадат в подробностите, ако не бяха, поне отчасти, истина.

В началото, естествено, бе съмнението. Писмата на Гилфорд бяха бълнуване на измъчен пътешественик. Но когато пристигна в Джеферсънвил, нещата се промениха. И най-вече след срещата с Том Комптън. Тя стана довереник на Старите и това не само я накара да погледне с други очи на света, но я убеди, че не бива да пише за тези неща. Нямаше да й позволят да го стори, а дори да успееше, никой нямаше да й повярва. Защото, разбира се, не е имало никакъв разрушен град в Алпите. Никой друг освен експедицията на Финч не го бе виждал, не съществуваха снимки, скици, карти на подобно място. Демоните, обясни Том, са го зашили като скъсан ръкав. Те умеели да вършат подобни неща.

И въпреки това градът продължавал да съществува там.

За да не заспи, тя се опита да си го представи: този древен, лишен от душа пъп на Дарвиния. Мястото, където мъртвите се срещат с живите. Ужасно много й се искаше да го види, макар да осъзнаваше, че дори това да е възможно, градът щеше да е най-опасното място на Земята. Но той я привличаше както непознатото привлича малкото любознателно дете, както някога бе шепнала като хипнотизирана названията от картата: връх Косцюшко, Големият артезиански басейн, Тасманийско море. Примамката на екзотичното. „И ето докъде ме доведе — помисли си тя. — Да седя с пушка на коленете.“

Никога нямаше да види града. Гилфорд вероятно щеше да го посети отново. Том й бе разказвал за него. Гилфорд щеше да участва в битката… освен ако привързаността му към дребните неща от живота не го задържеше някъде другаде.

— Гилфорд обича твърде много живота — бе й казал Том. — Сякаш вярва, че е истински.