Робърт Уилсън - Дарвиния

— Не бих искал да проявявам негостоприемство — рече той, — но ме чакат доста важни дела.

— Трябва да престанеш вече. — Траперът говореше със сериозен и мрачен тон. — За Бога, Гилфорд, погледни се, живееш сякаш си простосмъртен, оженил си се, дори имаш дете. Не че те виня за това, аз също го искам. Но ние сме такива, каквито сме. Вие със Съливан все се хвалехте колко сте непредубедени, не като стария Финч, който прекрояваше историята според представите си. Но виж се само — Гилфорд Лоу, уважаван гражданин, въпреки всички улики в противоположна посока.

— Чакай, Том…

— Няма какво да чакам. Студиото ти изгоря. Имаш врагове. Хората в тази къща са изложени на опасност. И всичко заради теб. За теб, Гилфорд. По-добре приеми суровата истина, отколкото да имаш мъртва жена и дете.

— Май не трябваше да идваш тук.

— Е, прощавай нахалството ми тогава. — Той поклати глава. — Между другото, Лили е в града. Отседнала е в хотел „Оро Делта“. Иска да те види.

На Гилфорд му се стори, че сърцето му ще спре.

— Лиди?

— Дъщеря ти. Ако помниш толкова назад.

Аби не знаеше какво е казал брадатият непознат на мъжа й, но забеляза изписания на лицето му шок, когато влезе в кухнята.

— Аби — рече той. — Мисля, че двамата с Ник трябва да си съберете багажа и да идете за една седмица при братовчед ти в Палеполис.

Тя стана, приближи се и се притисна към него.

— Защо?

— За по-сигурно. Докато уредя нещата тук.

„Когато живееш толкова години с един мъж — помисли си Аби, — неусетно се учиш да четеш между редовете.“ Гилфорд бе изплашен, силно изплашен.

Страхът бе заразен, но тя го овладя, за да не забележи Ник.

Чувстваше се като актриса в полузабравена пиеса, която се мъчи да си припомни репликите. Знаеше, че е очаквала нещо подобно да се случи от години, някакъв прелом, криза в съвместното им съществуване. Защото Гилфорд не беше обикновен човек.

Не само заради младежкия му изглед, макар че това бе най-очевидното — потресаващо очевидно — през последните няколко години. Не и заради миналото, което рядко обсъждаше и пазеше ревниво. Всъщност, по-скоро заради него. Гилфорд не бе като другите мъже, знаеше си го и това не му се нравеше.

Но тя бе чувала разни истории. Хорски приказки. За Старите, както наричаха прочутите трапери, които все още слизаха понякога в града. (Ето този Том Комптън например, който несъмнено бе един от тях.) Разкази, с които да се развличаш през дългите нощи около Коледа и по Великден: Старите, които знаели повече, отколкото казвали. Старите, които пазели своите тайни.

Старите, които не са съвсем човеци.

Никога не беше вярвала на тези неща. Слушаше разказите и се подсмихваше.

Но преди две зими Гилфорд бе излязъл да насече дърва, брадвата се изплъзна от ръцете му и се заби дълбоко над коляното на левия крак.

Аби стоеше зад замръзналия прозорец и гледаше. Слънцето още не беше залязло. Видя как брадвата се впива в плътта, сетне той я извади, както човек би издърпал брадва, забита във влажно дърво — тя видя кръвта върху острието и кръвта по земята. Имаше усещането, че сърцето й всеки миг ще спре. Гилфорд изпусна брадвата и рухна с пребледняло лице на земята.

Аби изтича към задната врата, но докато прекоси двора, той се бе изправил като по някакво чудо. Изражението на лицето му беше странно, необяснимо спокойно. Погледна я така, сякаш се срамуваше от нещо.

— Всичко е наред — рече й. Но когато й показа раната, краищата й вече се бяха затворили — само една тъничка линия бележеше мястото, където бе проникнало острието.

„Невъзможно“ — помисли си Аби.

Но той отказа да говори за това. Нищо и никакво одраскване, рече и ако не беше наблюдавала цялата сцена от прозореца, щеше да му повярва.

А на сутринта, докато се обличаше, не беше останала и драскотината.

Аби се постара да забрави случката, защото така искаше Гилфорд, а и тя не разбираше това, което бе видяла — може би той беше прав и кръвта по земята е била по-малко, отколкото й се стори.

„Само че човек не забравя подобни неща“ — осъзна тя.

Всичко оставаше и се трупаше в подсъзнанието заедно с мисълта, че животът им не е като на другите. И че ще дойде ден, когато ще настъпи промяната.

Дали денят бе дошъл?

Не знаеше отговора. Но мехурът на илюзорното съществуване се беше пукнал. Този път кървенето може би нямаше да спре.

Двамата мъже седяха на затревения склон отвъд елхата, която Гилфорд бе засадил преди десет години.

Аби събра багажа. Ник също прибираше своите вещи, зарадван от възможността да смени обстановката. От време на време спираше и поглеждаше към баща си и брадатия мъж до него.