Робърт Уилсън - Дарвиния

Вече клюмаше в креслото, когато чу пожарната кола да се катери с шумно бръмчене нагоре по хълма.

След това телефонът иззвъня.

Телефоните бяха относително нова придобивка във Файетвил, а в детските му години още ги нямаше в Америка. Неприятният звън накара косъмчетата по гърба му да настръхнат.

Гласът от другата страна принадлежеше на Тим Макелрой, помощника му във фотографското студио. Ела веднага, каза Тим, за Бога, случи се нещо ужасно, идвай бързо, студиото гори!

Къщата на Гилфорд бе построена извън града, на около половин миля по прашен път, водещ към един от павираните булеварди. Файетвил се виждаше от входната врата, далечна мрежа от улици и къщи и стълб от дим, издигащ се вероятно от Спринг Роуд.

Обясни на Аби, че отива да види какво става. Да не го чака, ще й позвъни веднага щом научи подробностите. Дотогава да не се безпокои за нищо, в края на краищата имаха застраховка в агенцията в Оро Делта. Можеха да построят студиото отново.

Аби не отговори, само го целуна мълчаливо и го изпрати с поглед от прозореца, докато се отдалечаваше със стария форд.

През този месец имаше много прах. Небето сияеше ярко, слънцето се готвеше да докосне хоризонта на запад.

Гилфорд задмина Ник, който все още въртеше педали към града. Спря да метне колелото в каросерията и направи място на момчето отпред.

Ник придоби сериозен вид, след като чу новината, но той си беше такова момче. Големи очи на малко личице. Често се мръщеше. Редки усмивки, в замяна на почти постоянно сбърчените вежди. Дори когато беше щастлив — по време на игра, докато чете или сглобява моделчета, — лицето му оставаше сериозно и умислено, устните — стиснати.

— Как може да се запали студиото? — попита той.

Гилфорд отвърна, че не знае. Нямаше смисъл да гадаят. Най-важното сега бе да се погрижат за Тим Макелрой и после да видят какво може да се спаси.

Обраслите хълмове постепенно отстъпиха място на терасирани полета. Гилфорд сви по павирания Хай Роуд. Нямаше оживен трафик, само няколко коли и каруци на път за Палаеполис и два камиона, които се връщаха празни от хамбарите. Фолет Роуд бе централната улица на Файетвил и той видя дима веднага след като сви на ъгъла с хранителния магазин. Противопожарна кола бе блокирала кръстовището на Фолет със Спринг Роуд.

Не беше останало кой знае какво от „Лоу & Макелрой, фотографи“. Няколко обгорени подпори. Купчина почернели тухли.

— Брей, че работа! — възкликна Ник, задъхан от дима.

Гилфорд откри Тим Макелрой под навеса на Тиренския кинопроекторен театър. Лицето му бе опушено и набраздено от сълзи.

От другата страна на улицата пожарната команда продължаваше да излива струи вода върху димящите останки. Тълпата вече беше започнала да се разотива. Гилфорд познаваше повечето от хората тук: един съдия от кантората на „Лафайет“, продавачка в „При Блейк“, Моли и Кейт от близкия ресторант. Всеки от тях му кимаше със съчувствена усмивка. Гилфорд заръча на Ник да го изчака в камиона, докато разговаря с Макелрой.

Тим беше негов партньор от трийсет и девета, когато студиото се разрасна. Той се занимаваше с търговията и снабдяването, а за Гилфорд остана фотографската работа. През цялото време бизнесът вървеше добре. Работата беше рутинна, но той не се оплакваше. Харесваше студиото и тъмната стаичка, както и това, че носеше вкъщи достатъчно пари за издръжка и за училището на Ник. Понякога се занимаваше с дребни ремонти на електроуреди. Радиоапаратите дойдоха на мода, след като вдигнаха предавателна кула над Палеполис — в началото настъпи бум в продажбите, но после пристигна неговата пратка, която, както се оказа, бе пострадала сериозно при транспорта през океана.

След Лондон, разбира се, нещата не бяха както преди. Гилфорд прекара първите няколко години в Оро Делта, където работеше като моряк на малките рибарски корабчета. Изтощителна, зле платена работа. Още по-тежка, тъй като бе останал съвсем сам в живота. По онова време единствената утеха намираше в алкохола.

Заряза пиенето, след като срещна Аби. Тогава тя се казваше Аби Панчеса, второ поколение американска сицилианка. Гилфорд знаеше, че този род хора, завърнали се в променената си родина, бързо се разочароват и по правило се прибират обратно в Щатите. Но Аби не само се бе задържала, но и се опитваше да си устрои живота. Работеше като сервитьорка в крайбрежна кръчма на Оро Делта, когато Гилфорд я откри. Обичаше да се шегува с неаполитанските моряци, които посещаваха редовно заведението, но никой от тях не я закачаше. Аби знаеше как да вдъхва респект. Умееше да се държи с подобаващо достойнство.