Робърт Уилсън - Дарвиния

Беше време, когато всеки във Файетвил познаваше всички останали, но това време отмина. Напоследък все по-често по улиците се срещаха непознати физиономии.

Макар че всъщност познатите можеха да ти донесат повече неприятности.

Днес Гилфорд бе зърнал познато лице.

Размина се с него на една от стръмните улички. Същото това лице, което през цялата пролет бе виждал в различни моменти: да наднича от някое житно поле или да изчезва в морската мъгла.

Мъжът носеше стара военна униформа. Приличаше в лице на Гилфорд. Всъщност беше негов двойник: призракът, войникът, вестоносецът.

Никълъс Лоу, дванайсетгодишен и нетърпелив да се порадва още малко на лятното слънце, се извини и изхвърча през вратата. През прозореца Гилфорд мярна за миг сина си, размазано очертание със синя фланела, което се спускаше надолу. Отвъд него се виждаше само небето, брегът и вечерното синьо море.

Аби се върна от кухнята, където бе отишла да вземе десерта от хладилника. Сладкиш със сладолед. Сладолед от магазина, нещо все още ново в представите на Гилфорд.

Тя спря насред стаята, забелязала опразненото място.

— Не можа ли поне да си дочака десерта?

— Така изглежда.

„Крикет по здрач“ — помисли си той. На просторната зелена поляна до училището. Кой знае защо това пробуди у него носталгични спомени.

— И ти ли не си гладен?

Носеше два десерта.

— А, ще опитам — рече той.

Тя седна от другата страна на масата и го погледна усмихнато.

— Отслабнал си.

— Малко. Но в това няма нищо лошо.

— Защото често пътуваш. — Тя опита от своя сладолед. Гилфорд забеляза, че в косите й са се появили сивкави кичурчета. — Днес идва един мъж.

— Така ли?

— Пита дали това е къщата на Гилфорд Лоу, аз казах, че е това, и той се поинтересува дали ти си фотографът от студиото на Спринг Роуд. — Лъжичката й увисна над купичката. — Правилно ли постъпих?

— Нищо лошо не си направила.

— Идва ли при теб?

— Може и да е идвал. Как изглеждаше този господин?

— Мургав. Със странни очи.

— Странни в какъв смисъл, Аби?

— Ами… странни.

Това посещение малко го обезпокои.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Не се тревожа — отвърна тя. — Ако не си разтревожен и ти.

Нямаше сили да я излъже. А и не беше лесно. Задоволи се с леко поклащане на главата. Тя очевидно усещаше, че нещо не е наред. И че той не може да й каже.

Никога не говореше за това — с когото и да било. Освен в онова дълго писмо до Каролайн.

Е, поне мъжът на вратата не е бил неговият двойник. „Не е трудно да забравиш след толкова много години — помисли си той. — Когато спомените са толкова странни, а всекидневието е скучно и еднообразно, тези неща някак от само себе си се изтриват. Докато нещо не ти припомни. И тогава всичко се съживява отново, като стар полузабравен сън.“

Досега имаше само откъслечни проблясъци — картини, видения, може би предзнаменования. Кой би могъл да каже дали това лице в тълпата значеше нещо, тези тъжни очи, които го наблюдаваха от тъмните улички. Поне му се искаше да не означават нищо. Но се страхуваше, че греши.

Аби дояде десерта си и отнесе чиниите.

— Днес пристигна пощата от Ню Йорк — рече тя. — Оставих я до креслото ти.

Малка утеха от мрачните мисли. Той се премести в стаята, която Аби бе кръстила „дневна“, макар да бе само едно продълговато помещение в южния край на простичката, правоъгълна къща, построена от Гилфорд почти с голи ръце преди десетина години. Той бе сковал подпорите и бе излял основите, а един местен строител бе довършил стените, пода и тавана. В топъл климат къщите се строяха лесно. Аби и Никълъс вдъхнаха живот на тази, с картини по стените, покривки и канапето, с гумени топки и дървени играчки, подаващи се изпод мебелите.

Пощенската пратка се състоеше от няколко броя на „Астаундинг“ плюс купчина нюйоркски вестници. Вестниците съдържаха все потискащи материали за войната с Япония, описана в далеч по-големи подробности, отколкото във „Файетвил хералд“.

Гилфорд първо прелисти списанията. Привързаността му към литературата бе понамялала с годините, след като изгуби Каролайн и Лили, но новите списания я бяха съживили. Гигантски въздушни кораби, междупланетни полети, чужди форми на живот: всички тези неща му се струваха по-привлекателни и по-възможни отпреди. Но най-много го привличаха фантастичните истории.

Ала не и тази вечер. Защото след като прелисти последната страница, дори не помнеше какво е чел. Опита се да се развлече с интересните, хитроумни илюстрации.