Робърт Уилсън - Дарвиния

Но тук допуснали грешка.

Архивът бил заразен с псиживот.

Архивът.

Каролайн, как според теб би изглеждала цялостната история на света от гледна точка на Бога?

Не говоря за нечия интерпретация на миналото, колкото и да е внимателна и обективна. Нито пък за самото минало, към което не можеш да се обърнеш за справки.

Не, една подобна история ще прилича по-скоро на телескоп, в който миналото е съвсем достъпно за наблюдение и изучаване, разтворено като книга, написана на всички езици и диалекти, достоверен прототип, с премахнати бели петна и празнини с цел опростяване и лесен за възприемане от Разума по начин, който не би навредил, нито би променил нещо в тази книга.

Архивът е статична картина, защото историята не се променя, но е пронизван на известни интервали от нещо, което моят събеседник нарече „Хигсови полета“ — сравни ги с фонографска игла, следваща браздата на записа. Записът не се променя, но от фиксирания предмет се изтръгва динамично събитие — музиката.

В един нормален свят, разбира се, музиката ще бъде една и съща всеки път, когато се пуска плочата. Но какво ще стане, ако поставиш във фонографа симфония на Моцарт, а по средата тя се превърне в „Die Zauberflote“ 14 14 „Вълшебната флейта“ — опера от Моцарт. — Б.пр. ?

Колкото и да бях объркан, вече разбирах накъде води всичко това.

Световната война на моя събеседник беше симфонията на Моцарт. Преобразяването на Европа беше Die Zauberflote.

— Искаш да кажеш, че ние сме вътре в архива? — попитах го.

Той кимна спокойно.

Потреперих.

— Означава ли това… да не се опитваш да ми кажеш, че в известен смисъл аз съм нещо като историческа книга — или страница, или поне абзац?

— Такова е предназначението ти — рече той.

Всичко това бе твърде много, за да мога да го възприема, дори в състоянието, в което се намирах. Каролайн, не бих се учудил, ако ме сметнеш за луд, когато прочетеш тези редове.

Може и да си права. Аз самият бих предпочел обяснението да е толкова просто.

Но се питам дали това писмо е адресирано до теб… говоря за онази Каролайн, която е в Австралия, а не за другата… тази, чийто образ носех в себе си, докато се скитах из горите, жената, която ме подкрепяше в моите начинания.

Може би тя не е изчезнала съвсем, Каролайн. Може би тя чете сега над рамото ти.

Представяш ли си невероятната картина, която разкри пред мен този призрак?

Той изказа предположение — съвсем недвусмислено, посред бял ден, — че светът около мен, светът, който обитаваме аз и ти, не е нищо повече от детайлно изпипана илюзия, поставена в една машина малко преди свършека на света.

Всичко това вече надхвърляше възможностите ми за възприемане въпреки опита ми с господата Бъроуз, Верн и Уелс.

— Не мога да ти го обясня по-просто — рече той. — Нито да поискам от теб да направиш нещо повече от приемането и на тази възможност.

Нещата стоят така, Каролайн. Ако наистина сме „исторически книги“, всяко действие, всяко събитие е предопределено, постоянно повторение на нещо, което сме правили и преди — макар че, разбира се, няма никакъв начин да го знаем.

Но псиживотът инжектира „хаос“ (негов израз) в системата — нещо като еквивалент на това, което теолозите наричат „свободна воля“!

Което означава, продължи моят събеседник, че ти и аз, и всички останали разумни същества, „моделирани“ в архива, сме станали независими, непредсказуеми морални общности — че живеем истински живот, нов живот. С други думи, нашествието на псиживота ни е освободило от машиноподобното съществуване… въпреки че самият псиживот възнамерява да ни държи като заложници, докато накрая ни унищожи.

(Изкушавам се да мисля за този псиживот като за Въстанали ангели. Те връщат моралния ни облик, като същевременно довеждат злото в този свят — трябва да воюваме с тях до смърт, въпреки че са наши освободители!)

Поговорихме още известно време, докато утрото постепенно преминаваше в слънчев ден. От ярката светлина тялото на вестоносеца отново взе да става прозрачно. Той хвърляше сянка, но не беше плътна като моята.

Накрая му зададох най-важния въпрос: защо е дошъл тук и какво иска от мен?

Отговорът му бе обстоен и обезпокоителен.

Молеше ме за помощ. Аз му отказах.

Нерядко, когато спореше с Престън Финч, доктор Съливан прибягваше до цитати от Бъркли. Запомнил съм едни негови думи: „Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?“