Робърт Уилсън - Дарвиния

През онази сутрин разговарях както с Гилфорд Лоу, така и с по-голямото същество — милиарди и милиарди същества, свързани едни с други и едновременно съхранили своята индивидуалност.

Можеш да си представиш объркването ми. Но при тези обстоятелства всякакви обяснения са приемливи.

Би могла, разбира се, да видиш в това писмо бръщолевенията на един преживял много изпитания, нещастен човек.

Да, изпитанията бяха тежки, много неща пробуждат в душата ми мъка.

Не очаквам от теб да ми повярваш. Всичко, за което моля, е да проявиш търпение. И малко добра воля, Каролайн.

Попитах моя събеседник как е възможно да се случва всичко това. В края на краищата нали аз бях Гилфорд Лоу, не бях загинал във война с немците и това бе ясно като бял ден.

— Дълга история — отвърна той.

Отвъдният живот, обясни ми вестоносецът, не е бил това, което очаквал. Във всеки случай в него нямало нищо свръхестествено — той бил дело на човешки ръце (или по-скоро на разумни създания), един истински рай, изкуствен като Бруклинския мост и въпреки своята необятност строго ограничен. Възкръсналите души от милиони планети се свързвали помежду си във физични структури, наричани „ноосфери“, машини с размерите на астероиди, които прекосявали галактиката в безкрайни изследователски пътешествия. Но в този рай, побърза да уточни той, имало не само проблеми, но и врагове.

Попитах го какви врагове биха могли да имат боговете. „Два вида“ — отвърна ми той.

Единият бил Времето. Разумът надмогнал смъртта, поне в пределите на галактиката. Далеч преди появата на човечеството всяко разумно същество, което умирало, се озовавало в реалното царство на ноосферите, или в рая, ако ти е по-лесно да го наричаш по този начин. (Включително всички хора — от неандерталеца до президента Тафт и след това. Някои обаче, уточни той, се нуждаели от известно „морално пробуждане“, преди да могат да привикнат с живота в отвъдното. Предполагам, че не сме най-мерзките създания в тази галактика, но със сигурност не сме и ангели.)

Но самият Разум бил смъртен, както и Млечния път, а също и вселената! Тук той подхвърли няколко фрази, като „разпадане на материята“ и „топлинна смърт“, които не ми бяха много ясни. Казано опростено, самата материя евентуално ще умре. Впрягайки усилията на всички разумни същества, с които разполагат, ноосферите измислили начин да продължат съществуването си отвъд този момент. И се заели да изграждат „архив“, събиращ цялата история на разумните същества, който може да бъде използван не само от ноосферите, а и от сходни колективни същества, обитаващи други, отстоящи на огромни разстояния галактики.

И така, единият враг бил Времето и макар все още да не знаели как да го победят, поне не очаквали от него да бъде агресивен.

Другият враг се наричал „псиживот“, от гръцката буква пси за „псевдо“.

Псиживотът представлявал крайният резултат на опитите да се имитира еволюция в машините.

Машините, каза той, можели да се сдобият със съзнание само в определени граници. (Мисля, че той използваше тези думи — „съзнание“ и „машини“, в техническия им смисъл, но не настоях да получа пояснения). Както органичните, така и механичните съзнания на машините си служели с нещо, което той нарече „квантова неопределеност“, докато псиживотът представлявал по-скоро математичен вариант.

Псиживотът възпроизвеждал „системни паразити“, или както той каза и повтори нееднократно — „безумни алгол-ритми, хищни към сложните системи, които искат да завладеят и разкъсат в края на краищата“.

Тези алгол-ритми не изпитвали омраза към разумните същества повече, отколкото някоя пчела би ненавиждала тарантулата, в която снася яйцата си. Псиживотът обитавал разумните „системи“ и се хранел със съществата в тях. Той използвал средствата за комуникация и мислите за възпроизводство на собствени копия, които на свой ред се възпроизвеждали, и така до безкрайност.

Освен това, макар по своята същност да не бил разумен и да бил лишен от индивидуалност, псиживотът можел да имитира тези качества — тоест да се държи като колективен разум от типа на някой добре организиран мравуняк, уповавайки се на слепите си инстинкти. Представи си, ако можеш, огромен разум, напълно лишен от способността да разбира.

Псиживотът възниквал в различни моменти и на различни места из галактиката. Неведнъж заплашвал Разума и бил побеждаван от него, макар и не до степен на пълно изтребване. Смятало се, че архивът е непроницаем за псиживот, че разпадът на конвенционалната материя би означавал край и за тези вирулентни алгол-ритми.