Робърт Уилсън - Дарвиния

Нае един лоцман от градчето на име Ханс Кьон, който притежаваше рибарски траулер и редовно плаваше до Дувър.

Корабът напусна Джеферсънвил по тъмно, при тихо море и безлунно небе. На два пъти Кьон сменя курса, за да избягва флотските патрули, бледи силуети на виолетовия хоризонт. Обясни на Гилфорд, че е невъзможно да се проникне нагоре по Темза.

— Реката е блокирана. Единственият път до града е по суша от Дувър. Повече не мога да направя за теб.

Гилфорд слезе на брега при Кент, където имаше неголямо пристанище. Миришеше на сол и развалена риба. В небето крякаха чайки.

Най-сетне на английска земя. Краят на пътуването, или по-скоро началото на края. Усещаше тежестта на изминатите досега мили. Мислите му бяха насочени изцяло към жена му и малката му дъщеричка.

Пътят от Дувър до Лондон всъщност представляваше тясна пътека, изсечена в гората, кална и на места достатъчно широка, за да се разминат двама души на коне.

Дувър беше малък, но процъфтяващ пристанищен град, заобиколен от хълмове, обрасли със синкав звездовиден киселец и разлистена мъхеста тръстика, която местните наричаха шаяк. Градчето не беше пострадало от войната и Гилфорд нае без затруднение едно кротко и послушно ездитно конче, с което да стигне до Лондон. Не беше кой знае колко опитен ездач, но въпреки това конят се оказа по-удобен за пътуване от Евангелина.

В началото бе съвсем сам на пътя, но след като прехвърли хълмовете, започна да среща бежанци.

Отпърво бяха само парцаливи пътници, натоварили на коне и носилки покъщнината си. Те се отдръпваха изплашени от американския му акцент. Малко преди здрач се натъкна на група от около четирийсет души, разположили се на лагер на един хълм — цял подвижен град.

Каролайн и Лили бяха непрестанно в мислите му. Той разпита бежанците, но изглежда никой не ги бе виждал. Раздели с някои от тях храната си, обясни им кой е, защо пътува към Лондон и попита какво се е случило там.

Отговорите бяха лаконични и жестоки.

Градът е разрушен от артилерийски обстрел. Изгорял до основи.

Колко са загиналите?

Много — никой не ги е броил.

Докато приближаваше към града, Гилфорд постепенно бе завладян от натрапчивото усещане, че го следят.

Едно лице, което бе виждал — познато лице, изплуващо отново и отново сред тълпата от бежанци, надзърташе откъм гората. Лице на млад и угрижен мъж. Мъжът бе облечен в нещо като военна униформа, но без отличителни знаци. Приличаше на вестоносеца от сънищата на Гилфорд. Но това беше невъзможно.

Гилфорд се опита да го доближи. На два пъти, на пусти отсечки от пътя, той спираше и му подвикваше. Но не получаваше отговор и това го караше да се чувства глупаво.

Може би нямаше никой. Измама за окото, игра на уморения му ум.

Все пак той продължи да се озърта.

Първото, което видя от Лондон, бе обгореният купол на новата катедрала „Свети Павел“, стърчащ сред мъгла и разруха.

Прехвърли Темза с наскоро пригодената фериботна система от въжета и сал. Валеше почти непрестанно и реката бе неспокойна.

На запад от града имаше голям бежански лагер с множество палатки, редица от открити клозети и знамена на Червения кръст.

Гилфорд надзърна в една от големите палатки, където сестра с касинка сгъваше одеяла.

— Извинете — повика я той.

Няколко лица се извърнаха към него при звука на американския акцент. Сестрата го погледна и кимна.

— Търся един човек. Има ли някакъв начин да го открия… разполагате ли със списък?

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Опитвахме се да съставим такъв, но загиналите и избягалите са твърде много. От Дувър ли идвате?

— Да, по пътеката.

— В такъв случай сте видели колко много са бежанците. Но бихте могли да поразпитате при палатката за раздаване на храна. Всички се събират там. Тя е в западния край. — Сестрата посочи с глава. — Нататък.

Той погледна през полето от човешко нещастие и се намръщи.

Гилфорд крачеше към продоволствената палатка, когато отново зърна призрака, който преминаваше като сянка през калта, въжетата и димящите огньове.

— Господин Лоу? Господин Гилфорд Лоу?

В началото си помисли, че го вика призракът. Но когато се обърна, видя, че му маха жена, облечена в дрипи. Необходими му бяха няколко секунди, за да я познае: госпожа Де Кьониг, вдовицата, която живееше в съседство с Джеръд Пиърс.

— Господин Лоу, вие ли сте наистина?

— Да, госпожа Де Кьониг, аз съм.

— Божичко, мислехме, че сте мъртъв! Смятахме, че сте загинал на континента!