Робърт Уилсън - Дарвиния

(Как би могъл Еразъм да знае за вестоносеца? И загадъчните последни думи на Съливан: „Ти умря във Франция. Сражавайки се с фрицовете…“ Не, по-добре сега да не мисли за тези неща. Да не приема нищо. Да се прибере у дома при Каролайн.)

— Градът… — прошепна той.

— Градът е техен . Те не искат никой да го намери. Готови са на всичко, за да го скрият. Ще зашият онази долина, сякаш е скъсан чувал. Могат да го направят. Да изолират част от света за човешките очи. И ако някой успее след това да го намери, той със сигурност не е обикновен човек.

— Еразъм, аз съм най-обикновен човек.

— Ще ми се да беше така, както обичаше да казва майка ми. Както и да е. — Търговецът поклати тъжно глава. — Иди да поспиш, Гилфорд Лоу. Все още ни чака доста път.

Еразъм не повдигна отново този въпрос, а и Гилфорд отказа да мисли за него. Имаше други, по-неотложни проблеми.

Здравето му бързо се подобряваше. Докато пристигнат товарните гемии от Джеферсънвил, той вече можеше да изминава значително разстояние, без да накуцва. Благодари на Еразъм за помощта и предложи да му праща редовно новите издания на „Аргос“.

— Чудесна идея. Тази книга на Финч не става за четене. А може ли и „Нешънъл джеографик“?

— Разбира се.

— „Сайънс енд инвеншън“?

— Еразъм, ти ми спаси живота край Бодензее. Всичко, каквото пожелаеш.

— Е, да не ставам алчен. Може би ти също ми спаси живота. Всъщност, невинаги ние решаваме дали някой ще живее, или ще умре.

Еразъм бе натоварил стоката си в две плоскодънни гемии, управлявани от един предприемач от Джеферсънвил. С едната от тях Гилфорд щеше да се спусне до града.

— За Евангелина… — рече на прощаване Гилфорд.

— Не се безпокой за нея. Може да се върне в гората, ако желае. Даде ли някой име на животното, знам, че вече не става въпрос за здрав разум.

— Благодаря ти.

— Пак ще се срещнем — кимна Еразъм. — Помисли върху това, което ти казах, Гилфорд Лоу.

— Обещавам.

Но не сега.

Капитанът на гемията му каза, че нещо ставало в Англия. Битка в морето, новините били съвсем оскъдни, „макар че дочух, че ги прегазили“.

Гемиите ускориха ход, когато Рейн се разшири в низината. Времето бързо се стопляше и мочурищата сияеха в изумруденозелено под яркосиньото небе.

Гилфорд се вслуша в съвета на Еразъм и пристигна в Джеферсънвил анонимно. Градът се бе разраснал от последния път, когато беше тук — имаше повече рибарски колиби край брега и няколко високи солидни постройки зад пристанището. Повече закотвени в залива лодки, но никакво военно присъствие — флотската база беше на петдесетина мили в южна посока. Никакви търговски и пътнически кораби за Лондон — поне официално.

Той потърси Том Комптън, но къщурката на трапера беше празна.

В Джеферсънвил имаше офис на „Уестърн юниън“ и Гилфорд изтегли без никакви проблеми пари от сметката си в Бостън. Той попита чиновника дали може да прехвърли малко пари в Лондон.

— Доколкото чух — отвърна мъжът, — там няма кой да ги получи.

Гилфорд научи за артилерийския обстрел на града от пиян американски моряк в един вертеп на пристанището, където очакваше да се срещне с мъж, обещал да го прехвърли през Ламанша.

Гилфорд носеше син кафтан и нахлупена над очите шапка. Кръчмата беше претъпкана и изпълнена с цигарен дим. Седна на едно столче в ъгъла, но и оттам чуваше добре разговорите наоколо. Заслуша се едва когато един дебел моряк от съседната маса спомена нещо за Лондон. Думите, които отекнаха в съзнанието му, бяха „пожарища“ и „пълно опустошение“.

Той се доближи до масата, където морякът разговаряше с един негър.

— Извинете — намеси се Гилфорд, — не исках да ви подслушвам, но случайно не споменахте ли Лондон? Интересува ме какво става там — оставих жена и дете в града.

— Аз също съм оставил няколко копелдаци по разни пристанища — похвали се морякът, но усмивката му се стопи, като видя измъченото изражение на Гилфорд. — Не исках да те обиждам, приятелче… казах само каквото съм чул.

— Бил ли си там?

— Не и след пукотевицата. Говорих с един от моряците на боен кораб. Поразвърза си езика едва след като пийна и разказът му едва ли е само чистата истина.

— Този човек още ли е в Джеферсънвил?

— Трябваше да отплава вчера.

— Какво ти каза за Лондон?

— Че е бомбардиран. Изгорял до основи. Но нали знаеш колко са лесни на приказки хората? Божичко, погледни се бе, човече, целият трепериш. Я си пийни едно, аз черпя.

— Благодаря — отвърна Гилфорд. — Не ми се пие.