Робърт Уилсън - Дарвиния

— И аз не съм го искал — рече Том Комптън. — Последното, което бих желал, е животът ми да се обърка от едно привидение. Но рано или късно човек трябва да приеме фактите.

— Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?

— Това не беше ли едно от поученията на Съливан?

— Да, точно негово.

— Липсва ми този копелдак.

Ник излезе на двора с ръкавица за бейзбол на едната ръка и взе да си подхвърля топката и да я улавя. Рус перчем закриваше очите му. „Време е да го подстрижа — помисли си Гилфорд. — Ако иска да го вземат в отбора.“

— Да не мислиш, че ми беше приятно, когато видях двойника си с онази мръсна униформа — продължаваше да се оплаква траперът. — Призрак, който ми наприказва неща, каквито не исках да чуя. Разбираш за какво говоря, нали? Историята за архива и за случки отпреди не знам колко си милиона години. Първия път като го чуеш, си мислиш, че ти хлопа дъската. Но след като поговорих с Еразъм, нали помниш онзи дърт кучи син, разбрах, че и той е преживял същото.

Ник метна топката високо нагоре. Силуетът на Аби се мяркаше зад прозореца.

— Гилфорд, повечето от нас са загинали в онази Световна война. Не на всички призракът е почукал на вратата. Те ни търсят, защото ни познават. Знаят, че съществува поне някаква възможност да приемем на плещите си бремето, може би да спасим нечий живот. Те искат точно това — да спасят хората.

— Така казват.

— Да не забравяме и онези другите негодници. Враговете и нещастниците, които наемат и които са много опасни. Трудни за убиване също като нас, само че те трепят хорицата, убиват жени и дечица, без да им мигне окото.

— Това сигурно ли е?

— Сигурно като слънцето. Понаучих някои нещица — не съм си държал главата заровена в пясъка двайсет години. Кой, мислиш, ти е изгорил студиото?

— Нямам представа.

— Разбрали са за теб. Не си падат много по реда. Действат слепешката. Но става лошо, ако някой им се изпречи на пътя.

Аби излезе да събере прането от простора. От морето полъхваше ветрец и развяваше ризите като платна на кораб.

— Хората, срещу които сме изправени, са пионки на псионите по същата причина, поради която нас ни водят призраците — защото са най-подходящи за манипулиране. Това са хора без морал. Липсват им някои важни части на човешката съвест. Те са родени престъпници, родени убийци.

— Кажи ми какво прави Лили в Оро Делта.

Траперът напълни отново лулата. Аби сгъваше чаршафите в коша и поглеждаше към тях.

„Извинявай, Аби — помисли си Гилфорд. — Не това исках да ти дам. Съжалявам.“

— Тук е заради теб, Гилфорд.

— Значи знае, че съм жив?

— От няколко години. Намерила е бележките ти сред вещите на майка си.

— Каролайн… е мъртва?

— Боя се, че да. Лили е силна жена. Открила е, че баща й не е умрял в експедицията на Финч, че живее някъде и че й е оставил записките за тази странна история с призраци, убийци и разрушени градове… Неща, в които тя е готова да повярва. Започнала да задава въпроси. И тогава лошите я надушили.

— Заради въпросите?

— Да, защото ги е задавала съвсем открито. Тя е журналист, Гилфорд. Искала е да публикува записките ти. Заминала за Джеферсънвил, за да провери фактите.

Аби се прибра в къщата. Ник се измори да хвърля топката и я пусна на тревата. Седна в сянката на елхата и се загледа в Том и Гилфорд. Знаеше, че не бива да ги доближава, но го мъчеше любопитство. Разговор на възрастни, интересен и тайнствен.

— И са се опитали да я убият?

— Опитаха се — потвърди Том Комптън.

— Ти ли ги спря?

— По-скоро успях да я измъкна. А тя ме позна от твоите описания. Аз съм като Светия Граал — живо доказателство, че тази история не е измислица.

— И после я доведе тук?

— И без това следващата й спирка щеше да е Файетвил. Тя продължава да те търси.

Аби отнесе куфара до камиона, постави го отзад, погледна Гилфорд и тръгна към къщата. Вятърът рошеше косите й и прилепваше полата по бедрата й.

— Това не ми харесва — заяви Гилфорд. — Не искам да се забърква в тази история.

— По дяволите, Гилфорд, сега всички са забъркани. Не става въпрос само за теб, за мен и за още стотина нещастници, които си говорят с призраци. Въпросът днес е дали твоите деца или децата на твоите деца ще умират вечно, или, което е по-лошо, ще се превърнат в роби на тези проклети животни, напиращи откъм Стария свят.

Черен облак засенчи слънцето.

— Известно време ти беше вън от играта — продължи траперът. — Но тя си вървеше. Загиваха хора и от двете страни, въпреки че такива като нас не са лесни за трепане. Името ти е изплувало и не можеш да загърбиш този факт. Виждаш ли, те не се интересуват дали не желаеш да участваш в тази война, за тях е важно, че си потенциална опасност, име, което трябва да бъде зачеркнато от списъка. Не можеш да останеш във Файетвил.