Робърт Уилсън - Дарвиния

— Не ме е страх от континента.

— Каролайн има нужда от теб. Лили също. Не е страхливец този, който пази семейството си. — Той се наведе по-близо. — Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Ще пиша на Лиам и ще му обясня всичко. Помисли върху това, Гилфорд. — Той сниши глас. — Не бих искал племенницата ми да бъде вдовица.

В този момент Каролайн се появи на вратата на кухнята. Тя погледна уморено Гилфорд, отметна красивата си коса и се зае да усилва пламъчетата на газениците, докато стаята се озари от ярко сияние, сякаш беше ден.

Продължителният престой в имението Сандърс-Мос бе почти равносилен на хирургично отстраняване на тестисите. Сред жените той беше кротък домашен любимец, сред мъжете — евнух.

Нищо, което да не бе очаквал предварително, мислеше си Елиас Вейл. Влезе в къщата като евнух, защото не му бяха предложени други възможности. Но с течение на времето нещата щяха да се променят. И тогава дори можеше да завладее двореца, ако това му доставяше удоволствие. Харемът щеше да му принадлежи, принцесите щяха да се надпреварват да печелят благоразположението му.

Тази вечер беше поредното малко празненство по случай, който вече бе забравил: рожден ден или годишнина. Нямаше значение, след като не очакваха от него да вдигне тост. По-важното бе, че госпожа Сандърс-Мос отново разчиташе на помощта му, като играе една от любимите й роли, че очакваше да се държи ексцентрично, да забавлява, без да преминава границата на добрия тон. С други думи, да не пие прекомерно, да не флиртува с дамите и да не се държи с властимащите като с равни.

По време на вечеря той седна там, където му бяха посочили, развличайки с разкази за призоваване на духове и поява на призраци дъщерята на един конгресмен и младши чиновник от Смитсониановия институт, но без да изпада в твърде големи и страшни подробности. Спиритуализмът беше ерес в тези нови и неблагоприятни времена, но той бе американска ерес, далеч по-приемлива от католицизма например, с неговите меси и изчезнали европейски свещенослужители. А след като изпълни ролята си на любопитна добавка към интериора, той само се усмихваше и слушаше разговорите, които течаха край него като река, заобикаляща щръкнал насред коритото камък.

Най-трудното, естествено, бе да се държи подобаващо на целия този лукс и блясък. Не че не познаваше лукса, беше израсъл в добро семейство в Нова Англия, което бе напуснал в бунтовните си младежки години. Можеше да различи вилица за вечеря от вилица за десерт. Но оттогава беше спал под твърде много студени мостове, а имението Сандърс-Мос бе величина, далеч по-грандиозна от всичко, което помнеше. Електрически светлини и прислуга, говеждо, нарязано като лист хартия, овнешко, полято със сос от джоджен.

Днес масата обслужваше Оливия, красива и мълчалива негърка, която винаги носеше шапчицата си малко накриво. Вейл бе настоял пред госпожа Сандърс-Мос да не я наказват, след като кутията бе намерена, с което се надяваше да постигне две цели — да докаже своята добронамереност и да си осигури помощта на прислужницата, която винаги можеше да му е от полза. Но въпреки това Оливия продължаваше да го избягва, изглежда го мислеше за зъл дух. Което не беше далеч от истината, помисли си Вейл, само че вселената бе ориентирана по оси и координатни системи, които бедната Оливия никога нямаше да прозре.

Междувременно Оливия поднесе десерта. Разговорът на масата се насочи към експедицията на Финч, която бе стигнала Англия и се готвеше да прекоси Ламанша. Дъщерята на конгресмена намираше начинанието за храбро и интересно. Младшият чиновник в отдела за мекотели, или каквото изучаваха там, заяви, че експедицията може да се окаже в по-голяма безопасност на континента, отколкото в Англия.

Дъщерята на конгресмена не се съгласи.

— Ако трябва да се боят от нещо, то е същинската Европа. — Тя сбърчи лекичко вежди. — Нали знаете какво казват? Там всичко, което мърда, е грозно и в голямата си част, смъртоносно.

— Не чак толкова смъртоносно, колкото са хората — възрази чиновникът, който се опитваше да изглежда зрял и патил. Вероятно си въобразяваше, че така ще й се стори по-възрастен.

— Ричард, думите ти са възмутителни!

— Нито толкова грозно.

— Тези хора са храбреци.

— Така е, но на тяхно място щях да се страхувам повече от партизаните. И дори от англичаните.

— Още не се е стигнало дотам.

— Още не. Но англичаните не са ни приятели. Известно ли ти е, че Кичънър снабдява с провизии партизаните?