Робърт Уилсън - Дарвиния

Семейство Пиърс беше доста разпръснато, когато дойде Чудото. Каролайн живееше в Бостън с брата на Джеръд, Лиам, родителите й тогава бяха пристигнали в Англия, за да постоят при умиращия дядо на Каролайн. Джеръд и Алис пък бяха в Кейптаун, където останаха до размириците от 1916-а, през август същата година те отплаваха за Лондон, подкрепени финансово с щедър заем от Лиам и с планове да се заемат с търговия на продоволствени стоки и сечива. И двамата братя бяха сурови мъжаги, с яки, набити тела. Гилфорд ги хареса още при първата среща.

Лили си легна първа в една стаичка, която по-скоро би могла да изпълнява ролята на килер, а Гилфорд и Каролайн отидоха в хола. Там за тях беше оправено просторно легло, невероятно удобно. Гилфорд осъзнаваше, че това е последното свястно легло, в което ще спи за доста дълъг период от време, и възнамеряваше да му се наслади, но заспа веднага щом положи глава на възглавницата и после, изведнъж, вече беше сутрин.

В Лондон експедицията на Финч трябваше да изчака втория кораб с припаси и оборудване от Ню Йорк, който в добавка щеше да достави пет плоскодънни лодки, дълги по пет-шест метра всяка, оборудвани с извънбордови двигатели. Гилфорд прекара два дена на митницата, където извърши щателна инвентаризация, докато Престън Финч издирваше заместители на повредените и изгубени вещи — въжета и рибарски принадлежности, насмолен брезент, преса за хербарии.

Свободното си време Гилфорд посвещаваше изцяло на семейството. Той помагаше в дюкяна и гледаше как Лили поглъща с охота закуската от пържени яйца, обяда от наденички и вечерята от бисквити. Възхищаваше се на „Имперския доброволчески сертификат“, подписан лично от лорд Кичънър, и окачен на почетно място на една от стените. Всеки завърнал се в родината си англичанин получаваше такъв, но Джеръд приемаше доброволческата си работа сериозно и говореше без насмешка и скептичност за повторното изграждане на кралството.

Всичко това беше интересно, но Гилфорд жадуваше да опознае дивия нов свят, все още недокоснат от човешка ръка. Той каза на Джеръд, че би искал да направи обиколка край града.

— Страхувам се, че няма много за гледане. Разходката до „Свети Павел“ в слънчев ден е приятно забавление, както и по улица „Темза“ до пристаните. На изток пътищата са кални и почти непроходими. Избягвай разчистените места.

— Калта не ми пречи — заяви Гилфорд. — Предполагам, че ще имам възможност да й се наситя през следващите месеци.

— Сигурно си прав — кимна замислено Джеръд.

Гилфорд прекоси пазара и се отдалечи от шумното пристанище. Денят бе ярък и слънчев, въздухът — освежаващо студен. Имаше доста коне и впрягове, но съвсем малко автомобили и строежът на пътищата бе съвсем в начален стадий. Канализацията на новите квартали все още се състоеше от открити канавки и някои от жителите бяха завързали кърпи на лицата си, за да се спасят от смрадта — смесица от човешки и животински изпражнения, пушек от изгорели въглища и вонята, идеща от фабриката за дървесна каша от другата страна на реката.

Но градчето бе едновременно живописно и шумно, и нерядко минувачите поздравяваха Гилфорд добросърдечно. За обяд той се отби в една кръчмичка на „Ладгейт“ и излезе ободрен на озарената от светлина улица. Отвъд новата катедрала „Свети Павел“ градът се снишаваше до дървени колиби, прясно разчистени нивя и тук-там петна от дива гора. Пътят се превърна в кална пътека, която се виеше сред дървета джимии с огромни, разперени, зелени корони и въздухът изведнъж стана по-свеж.

Общоприетото обяснение за Чудото бе, че е точно това: акт на божествена намеса с колосални мащаби. Престън Финч вярваше в него, а той не беше идиот. Пък и как можеш да спориш, когато не разполагаш с никакви доказателства? Беше се случило нещо, в разрез с всичко, прието за закон на природата — нещо, преобразило до неузнаваемост част от земната повърхност, при това само за една нощ. Нещо, което можеше да се сравнява само с библейски събития. След метаморфозата на Европа кой би могъл да се отнася скептично към Потопа например, особено след като учени естествоизпитатели от ранга на Финч бяха готови да предоставят доказателства от сериозни геологични проучвания. Човек предполага, Господ разполага, пътищата Му са неведоми, но последствията от Неговите дела — недвусмислени.

Но докато разглеждаше тези причудливи растения, Гилфорд постепенно се изпълваше с увереността, че те притежават свое собствено минало.