Робърт Уилсън - Дарвиния

Несъмнено Рандал не биваше да говори по този начин. След Чудото всеобщото мнение бе завило в друга посока и мъже като него сами по себе си бяха вкаменелости — космати мамути, уловени в примката на ледената епоха. Разбира се, Рандал, като колекционер на кости, не можеше да знае, че Вейл е колекционер на неблагоразумни изказвания.

Кой ли би платил, за да узнае какво мисли Рандал за Престън Финч? В каква валута и кога?

— Съжалявам — промърмори Рандал. — Това едва ли ви интересува.

— Напротив — побърза да възрази Вейл, крачейки редом с жертвата си в тъмната нощ. — Ужасно много ме интересува.

Плоскодънните лодки най-сетне пристигнаха от Ню Йорк и веднага бяха прехвърлени на „Аргус“, малък параход за прекосяване на Ламанша. Гилфорд, Финч, Съливан и топографът Чък Хемфил надзираваха товаренето, но се скараха с началника на хамалите и ги изгониха от площадката. Пролетното слънце озаряваше кейовете и хвърляше отблясъци върху водата, по която лениво се носеха лъжелотоси. Над главите им дрезгаво пищяха чайки. Чайките бяха сред първите земни емигранти в Дарвиния, последвани от хората, пшеницата, ечемика, картофите, дивите цветя, плъховете, добитъка, мухите и дървениците.

Престън Финч стоеше на кея, скръстил яките си ръце отзад, с лице, скрито в сянката на тропическия шлем. Финч беше парадокс, мислеше си Гилфорд, смел и решителен мъж, все още силен въпреки възрастта си, опитен изследовател на реки, чието мнение и храброст бяха безспорни. Но Нойската му геология, придобила модна популярност след Чудото, приличаше на Гилфорд на миш-маш от полуистини, съмнителни аргументи и прояден от копнежи протестантизъм. Неправдоподобна, независимо от това колко добре бе подплатена с теории за отлагането на седименти и цитати от Бъркли 9 9 Джордж Бъркли (1685–1753) — английски философ, един от видните представители на класическия идеализъм. — Б.пр. . Нещо повече, Финч категорично отказваше да обсъжда своите идеи и не приемаше критики от колегите си, камо ли от един обикновен фотограф. Какво ли е, чудеше се Гилфорд, да натъпчеш в един човешки мозък подобна барокова архитектура? Цяла катедрала на вярата и знанието, солидно изградена и добре охранявана?

Джон Съливан, другото посивяло светило на експедицията, се облягаше на стената на един склад, скръстил ръце, усмихнат под сламената си шапка. Двама възрастни учени, Финч и Съливан, но разликата бе, че Съливан се усмихваше.

Най-сетне и последният сандък бе отнесен в трюма на „Аргус“. Финч подписа товарителницата на изпотения началник и с това сякаш постави точка на поредната глава. „Аргус“ щеше да отплава на сутринта.

Съливан докосна Гилфорд по рамото.

— Имате ли няколко свободни минути, господин Лоу? Искам да ви покажа нещо, което ще ви заинтригува.

„Музей на чудовищата“, възвестяваше надписът над вратата.

Продълговата паянтова колиба, много стара, вероятно една от първите постройки по блатистите брегове на Темза. Изглеждаше сякаш много пъти е била изоставяна и заемана отново.

— Тук ли? — попита Гилфорд. Беше съвсем близо до кея, зад редицата от тухлени къщурки.

— Два пенса за представлението — отвърна Съливан. Говореше с арканзаски акцент, но от неговите уста звучеше като оксфордски. — Собственикът е пиянде. Но има един интересен екземпляр.

„Собственикът“, мрачен мъж, от който лъхаше на джин, отвори вратата, след като Съливан почука, прие парите и изчезна, без да промълви нито дума, зад платнената завеса, оставяйки гостите да се любуват на препарираните трофеи, подредени върху грубите лавици по протежение на помещението. Повечето бяха добре познати, макар и доста нескопосано препарирани дарвиниански животни: птица кука, няколко броя шесткраки мършояди, леопардова змия със зейнала паст. Съливан вдигна завесата на прозореца, но от това не стана по-светло. Стъклените очи на животните блещукаха, извърнати в различни посоки.

— Ето това там — рече Съливан.

Сочеше един изправен скелет в ъгъла. Гилфорд го доближи със скептично изражение. На пръв поглед приличаше на скелет на мечка — двуного, с гръден кош, прикрепен за гръбначния стълб, страховит издължен череп и заострени като кремъчни ножове зъби. Ужасяваща гледка.

— Това е фалшификат — заяви Гилфорд.

— Как стигнахте до подобно заключение, господин Лоу?

Нима Съливан не виждаше сам?

— Костите са скачени с тел. Някои са по-пресни от други. Това ми прилича на кравешка бедрена кост, ето, ставата не съвпада точно.