Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

— Не треперушкай, Лоренцо. В момента разполагаме с отрицателно време. Помогни ми да пренеса телата в банята.

— А? Божичко, човече! Дай просто да заключим и да офейкаме. Може би никога няма да го свържат с нас.

— Вероятно няма — съгласи се той, — доколкото се предполага, че никой от нас не е тук. Само че ще успеят да разберат, че Рррингриил е убил Джок, а това ние не можем да си го позволим. Точно сега не можем.

— А?

— Не можем да допуснем да съобщят, че един марсианец е убил човек. Така че млъкни и ми помогни.

Млъкнах и му помогнах. Стегнах се, като си спомних, че Бени Грей е бил най-гадният от садистичните психопати, който се е забавлявал да разфасова жертвите си. Оставих Бени Грей да примъкне двете човешки тела в банята, докато Дак взе жезъла на живота и наряза Рррингриил на парчета, с които да може да се справи. Бе достатъчно внимателен да направи първия разрез под мозъчната кутия, така че работата не беше мръсна, но аз не можах да му помогна — струваше ми се, че мъртвият марсианец вони по-лошо и от живия.

Oubliette-то 13 13 Oubliette (фр.) — тайна тъмница в средновековен замък, чийто единствен отвор е на тавана. В случая явно става дума за устройство, което унищожава отпадъците без остатък. — Бел. прев. беше скрито в един панел в банята току зад бидето; ако не го бяха белязали с обичайния радиационен трилистник, нямаше да е лесно да го открием. След като натикахме вътре парчетата от Рррингриил (аз съумях да събера достатъчно кураж, за да помогна), Дак се зае с по-мръсната работа по нарязването и изцеждането на труповете на хората, като използваше жезъла и, разбира се, работеше във ваната.

Удивително колко много кръв има в един човек. Оставихме водата да тече през цялото време и въпреки това беше гадна работа. Когато обаче трябваше да се заеме с останките на бедния малък Джок, Дак просто не бе в състояние. Очите му се напълниха със сълзи, и той нищо не виждаше, така че го избутах с лакът настрани, преди да нареже собствените си пръсти, и оставих Бени Грей да поеме работата.

Когато привърших и вече нямаше нищо, което да показва, че в апартамента някога е имало още двама мъже и едно чудовище, внимателно измих с вода ваната и се изправих. Дак стоеше на вратата и изглеждаше спокоен както винаги.

— Уверих се, че подът е в прилично състояние — обяви той. — Предполагам, че един криминолог, който има нужното оборудване, би могъл да реконструира нещата, но ние разчитаме, че никой няма и да заподозре. Така че хайде да се омитаме. Ще трябва някакси да наваксаме двадесет минути. Давай!

Изобщо не ми беше до това да питам къде или защо.

— Добре. Дай да ти оправим ботите.

Той поклати глава.

— Това ще ме забави. Сега точно скоростта е по-важна от туй да не ни познаят.

— Аз съм ти в ръцете — последвах го до вратата; той спря и рече:

— Наоколо може да има и други. Ако наистина са тук, стреляй пръв. Нищо друго не можеш да направиш — в ръката си Дак държеше жезъла на живота, а отгоре му бе метнал плаща си.

— Марсианци ли?

— Или хора. Или и едните, и другите.

— Дак? Рррингриил да не беше от ония четиримата в бара на „Маняна“?

— Естествено. Защо мислиш отидох в хамбара на Робинсън, за да те измъкна оттам тук? Те или са те проследили, както направихме ние, или са проследили мен. Не го ли позна?

— О, небеса, не! Тия чудовища всичките ми се виждат еднакви.

— А те пък казват, че всички ние сме еднакви. Четиримата бяха Рррингриил, неговият слят брат Ррринглат и още двамина от неговото гнездо, но от различни родове. Сега млъквай. Видиш ли марсианец, стреляй. У теб ли е другият пистолет?

— Ъ-ъ, да. Слушай, Дак, не знам за какво е всичко туй, но докато тия зверове са против теб, аз съм с теб. Презирам марсианците.

Той изглеждаше потресен.

— Ти не знаеш какво говориш. Ние не се бием с марсианците; тия четиримата са ренегати.

— А?

— Има сума ти добри марсианци — почти всички. По дяволите, в много отношения дори Рррингриил не беше лош — толкова хубави партии шах съм изиграл с него.

— Какво? В такъв случай аз…

— Трай. Много си загазил, за да се измъкнеш. Хайде, бързо марш — право към скоростния асансьор. Аз ще прикривам тила ни.

Млъкнах. Прекалено яко бях загазил — по туй две мнения нямаше.

Стигнахме подземния етаж и веднага тръгнахме към вакуумния експрес. Една двуместна капсула тъкмо се опразваше; Дак ме набута вътре тъй бързо, че не можах да видя кога набра контролната комбинация. Не бях особено изненадан, когато натискът върху гръдния ми кош спадна и видях един надпис да мига: КОСМОДРУМ ДЖЕФЕРСЪН — Всички да слизат.