Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

Хич не ме интересуваше на коя спирка сме, стига да е колкото се може по-далеч от хотел „Айзенхауер“. Няколкото минути, през които бяхме наблъскани във вакуумната капсула, ми бяха напълно достатъчни да измисля план — бегъл, несигурен и подлежащ на промяна без уведомление, както винаги гласи дребният шрифт, но все пак план. Той можеше да се изложи с две думи: Загуби се!

Сутринта бих намерил плана за много труден за изпълнение: в нашата цивилизация човек без никакви пари е безпомощен като бебе. Само че със сто жетона в джоба бих могъл да стигна много далеч. Не чувствах никаква обвързаност с Дак Броудбент. По свои собствени съображения — не по мои! — той едва не бе направил да ме убият, сетне ме бе принудил да прикрия едно престъпление и ме превърна в беглец от правосъдието. Ние обаче поне временно се бяхме изплъзнали от полицията и сега, ако успеех да се отърва от Броудбент, бих могъл да забравя всичко, да го тикна под миндера като лош сън. Изглеждаше съвсем неправдоподобно да мога да бъда свързан с аферата, даже и тя да бъдеше открита — за щастие един джентълмен винаги носи ръкавици, а аз бях свалял моите само за да си сложа грима и после по време на това кошмарно почистване.

Като изключим горещия прилив на юношеска героика, който ме заля, когато помислих, че Дак се бори с марсианците, неговите планове изобщо не ме интересуваха — а когато открих, че по принцип харесва марсианците, дори и тази симпатия изчезна. Сега не бих докоснал неговото превъплъщение дори и с прословутия ръжен. По-дяволите Броудбент! Всичко, което исках от живота, беше да имам достатъчно пари, за да държа душата в тялото си и да мога да практикувам изкуството си; ония щуротии за стражари и апаши не ме интересуваха — в най-добрия случай те представляваха лош театър.

Космодрумът Джеферсън изглеждаше като направен по поръчка, за да мога да изпълня плана си. Навалица и бъркотия, преплетени като паяжини тръби на вакуумните експреси, които излизаха и влизаха в него — само Дак за половин секунда да ме изпуснеше от очи и щях да съм презполовил пътя до Омаха. Щях да си кротувам няколко седмици, а после да се свържа с моя импресарио и да разбера дали някой е разпитвал за мен.

Дак се погрижи да излезем заедно от капсулата, иначе щях да й трясна вратата и моментално да потегля нанякъде. Престорих се, че не забелязвам, и като кученце се държах близо до него, когато се качихме с ескалатора в главната зала точно под повърхността, като излязохме между „Пан-Ам“ и „Америкън Скайлайнс“. Дак се насочи направо през чакалнята към „Дайана“ ООД и аз предположих, че се кани да купи билети за лунната совалка. Нямах и идея как смята да ме качи на борда без паспорт или удостоверение за ваксинация, но знаех, че е изобретателен. Реших, че ще се слея с мебелите, докато бърка в портфейла си; когато човек брои пари, винаги има поне няколко секунди, през които очите и вниманието му са напълно заети.

Да, ама ние продължихме право покрай бюрото на Дайана и минахме под един свод с надпис Частни стоянки. Коридорът пред нас не бе претъпкан и стените бяха бели; с разочарование осъзнах, че съм изпуснал най-добрата си възможност — там, в претъпканата главна зала. Задърпах се назад.

— Дак? Да не правим скок?

— Разбира се.

— Дак, ти си луд. Аз нямам никакви документи, нямам даже туристическа карта за Луната.

— Няма да ти трябват.

— А? Ще ме спрат в „Емиграция“, а след туй някое едро и яко ченге ще започне да задава въпроси.

Една длан с големината на котка се сключи около мишницата ми.

— Дай да не губим време. Защо ти трябва да минаваш през „Емиграция“, когато официално ти не напускаш? А на мен пък защо ми е, след като официално никога не съм пристигал? Бързо марш, синко.

Аз съм доста мускулест и не съм дребничък, но изпитах усещането, като че ли някой пътен робот ме измъква от опасна зона. Видях един надпис МЪЖЕ и направих отчаян опит да сложа край на това.

— Дак, моля те, за половин минута. Трябва да развъртя кранчето.

Той ми се ухили.

— Така ли? Нали ходи точно преди да напуснем хотела — и нито се забави, нито ме пусна.

— Имам проблеми с бъбреците…

— Лоренцо, синко, мирише ми на голямо шубе. Ще ти кажа какво ще направя. Виждаш ли онуй ченге отпред? — в края на коридора, в станцията за частните стоянки един защитник на спокойствието даваше отдих на големите си крачуни, като се бе облегнал на едно бюро. — Струва ми се, че имам внезапен пристъп на съвестта. Чувствам нужда да си призная — как ти уби един гост марсианец и двама местни граждани… как насочи пистолет към мен и ме принуди да ти помогна да се отървеш от труповете. Как…