Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

Като тръгнахме надолу, се опитах да огледам по-добре марсианската повърхност, защото дотогава бях успял да я зърна само за миг от командната зала на „Том Пейн“ — тъй като се предполагаше, че много пъти съм бил там, не можех да покажа нормалното любопитство на един турист. Не успях да видя кой знае колко: пилотът на совалката не я извъртя така, че да можем да гледаме, докато не я изравни хоризонтално за планирането, а тогава пък бях много зает с това да си сложа кислородната маска.

Тази белалия марсианска маска едва не ни довърши; никога не бях имал възможност да се поупражнявам с подобна, а нито Дак бе помислил за това, нито пък аз се бях сетил, че тя може да се превърне в проблем — и друг път бях носил както космически скафандри, така и акваланг, и си въобразявах, че нещата ще са горе-долу същите. Е, не бяха. Любимият модел на Бонфорте беше от типа, който оставя устата свободна — „Свежи ветрове“ на „Мицубиши“. Тя се притиска направо в ноздрите — с една скоба за носа, запушалки на ноздрите и тръбички във всяка ноздра, които после минават обратно под ушите към захранващата апаратура отзад на врата. Допускам, че щом привикнеш към нея, конструкцията е тип-топ, тъй като можеш да говориш, да ядеш, да пиеш и т.н. с маската на лицето. Да ама аз бих предпочел някой зъболекар да си пъхне и двете ръце в устата ми.

Истинското затруднение идва от това, че трябва съзнателно да контролираш мускулите в задната част на устната си кухина — иначе започваш да съскаш като чайник, понеже проклетото нещо действа на принципа на разликата в наляганията. За щастие щом всички си наложихме маските, пилотът веднага изравни налягането към марсианското, което ми предостави двадесетина минути да привикна към нея. За няколко мига обаче си мислех, че танцът е свършил заради една тъпа джаджа. Аз обаче си напомних, че вече съм носил това чудо стотици пъти и че съм така привикнал към него, както към четката си за зъби. В момента си вярвах.

Дак съумя да избегне моабета между мен и комисар-резидента по пътя надолу, ала бе невъзможно напълно да го пропуснем — той посрещна совалката на пистата. Точното пресмятане на времето ме спаси от грижата да се справям и с други хора, тъй като незабавно трябваше да потегля за града на марсианците. Това имаше смисъл, но ми се струваше странно, че ще съм в по-голяма безопасност сред марсианците, отколкото сред собствената си раса.

Още по-странно пък ми се струваше, че съм на Марс.

Господин комисарят Бутройд беше, разбира се, назначен по листата на Партията на човечеството, както и всички останали от неговия екип, като се изключат техническите сътрудници. Дак обаче ми беше казал, че шансовете са поне три към две в полза на това, че Бутройд няма нищо общо със заговора; той го смяташе за честен, но глупав. Ако е там въпросът, нито Дак, нито Роджър Клифтън вярваха, че премиерът Кирога е вътре в заговора; те приписваха цялата работа на една нелегална терористична група вътре в Партията на човечността, която се бе самонарекла „Акционистите“, а нея пък приписваха на някакви високоуважавани баровци, които имаха всички изгледи здравата да се напечелят.

Ако беше останало на мен, нямаше да мога да различа Акционист от аукционист. 29 29 Аукционист — официално лице, което провежда търг; акционист пък може да означава както човек на действието, така и воин. — Бел. прев.

Само че в мига, в който се приземихме, стана нещо, дето ме накара да се чудя дали приятелчето Бутройд е толкоз честно и глупаво, колкото си мислеше Дак. Дреболия, но от онези дреболии, които могат да спукат едно превъплъщение като детско балонче. Тъй като бях много важен посетител, посрещаше ме комисарят; тъй като нямах никакъв друг обществен пост, освен че бях избран във Великото събрание, и пътувах частно, не ми се полагаха никакви официални почести. Той беше сам, като се изключи помощникът му — и едно малко момиче на около петнайсет години.

Познавах го от снимките и знаех доста неща за него; Родж и Пени ме бяха информирали грижливо. Стиснах му ръката, попитах го за синуита му, поблагодарих му за приятното изкарване на последното ми посещение и поговорих с помощника му по този топъл, задушевен начин, който Бонфорте така добре владееше. Знаех, че Бутройд има деца и че едно от тях е момиче на горе-долу същата възраст, обаче не знаех — може би Родж и Пени не знаеха — дали някога съм го виждал.

Спаси ме сам Бутройд.

— Струва ми се, че не сте виждали дъщеря ми Диърдри. Тя настоя да дойде с мен.