Фредерик Пол - Гейтуей II

Той се усмихна.

— Знаеш ли, бях сигурен, че ще реагираш така. Всеки би реагирал така. Имаш ли нещо против да ми разкажеш как си го представяш?

— Е, на мен ми изглежда съвсем ясно. Каква е най-голямата цел на експедицията? Информация за хичиянците. И сега научаваме, че тя просто ни залива, само очаква да бъде разчетена.

Той се намръщи.

— Но ние не знаем как да декодираме тази проклети неща.

— Ще научим. Сега, когато знаем какво представляват, ще изнамерим начин да ги разчетем. За нас това ще бъде Откровение. Единственото, което ни трябва, е техника. Трябва да… — Спрях по средата на изречението. Щях да кажа, че ще бъде добре да започнем да изкупуваме всяко ветрило, което се предлага на пазара, но идеята беше прекалено добра, за да се сподели дори с приятел. — Трябва бързо да получим резултати — продължих аз. Работата е в това, че експедицията Хертер-Хол вече не е единственият ни проект, така че всеки аргумент относно националните интереси вече губи тежест.

Той пое чаша кафе от секретарката си — истинска, жива секретарка, която никак не приличаше на програмата му — после вдигна рамене.

— Това е аргумент. Ще го изложа пред комитета.

— Надявах се не просто да го изложиш, сенаторе.

— Ако имаш предвид да се оттегли делото, Робин, трябва да ти кажа, че нямам такава власт. Тук съм само да упражнявам контрол над Комитета. За един месец. Мога да се върна и да направя страшен скандал в Сената, и вероятно ще го сторя, но повече от това не мога.

— И какво ще прави Комитетът? Ще подкрепи ли искането на Бавър?

Той се поколеба.

— Мисля, че е по-лошо. Мисля, че решението е изцяло да те експроприират. После има думата „Гейтуей Корпорейшън“, което означава, че те ще се хванат за онова, което другите са пропуснали. Разбира се, в дългосрочна перспектива всичко ще бъде компенсирано.

Захлупих чашата от кафето върху паничката.

— По дяволите компенсирането. Мислиш ли, че съм се захванал за това за пари?

Праглер е много близък приятел. Зная, че ме обича и дори мисля, че ми вярва, но лицето му не изразяваше нищо приятелско, когато каза:

— Понякога се чудя защо си се захванал с това, Робин, — За момент той насочи към мен безизразен поглед. Знаех, че знае за мен и Клара, а знаех също, че е бил гост на Еси на Тапан. — Съжалявам за заболяването на жена ти — каза най-после той. — Надявам се, че скоро наистина ще се почувства по-добре.

Отбих се в неговия офис, за да изпратя едно бързо кодирано съобщение до Хариет да предаде на моите хора да организират изкупуването на всяко молитвено ветрило, което им попадне. Тя беше получила около един милион съобщения, които искаше да ми предаде, но приех само едно… това, в което се казваше, че Еси е прекарала спокойно нощта и след около един час ще отиде на преглед. После трябваше да отида на магистралата и да спра едно такси. Когато казах на шофьора адреса, той ме накара да го повторя, а после дори да му го напиша. Причината не беше лошият ми испански. Не му се щеше да отиде във Фрий Таун.

Минахме покрай старата катедрала, под огромната кула Гейтуей, по задръстения булевард и от там по откритата магистрала; цели два километра. Наоколо всичко беше зелено, санитарен кордон, с който бразилците защитаваха своята столица; но непосредствено зад него беше градът на копторите. Веднага щом влязохме в него, вдигнах стъклото. Израснал съм в мините за храна в Уайоминг и съм свикнал на двайсет и четири часова смрад, но това беше страхотна воня. Не само мирис на нефт. Миришеше на открити тоалетни, на гниещи сметища… два милиона население живееха без течаща вода в домовете си. Копторите бяха издигнати най-напред като жилища на работниците, които строяха приказно красивия град. Предвиждаше се да ги съборят след изграждането на столицата. Но градът на копторите никога не изчезна. Той бе само легализиран.

Мърморейки си, шофьорът кара почти един километър по тесните улички със скоростта на охлюв. Пътя ни пресичаха бавно движещи се кози и хора. Малки деца бръщолевеха и тичаха заедно с колата. Помолих го да ме закара чак до мястото, където живееше сеньор Хансън Бавър, но преди той да разбере накъде трябва да кара, го видях да седи на бетонните стъпала, поставени пред един ръждив фургон. Щом му платих, шофьорът обърна назад и замина много по-бързо, отколкото бе дошъл, като псуваше на висок глас.

Бавър ме видя, но не стана. Ядеше някаква сладка кифла и не престана да дъвче. Само ме наблюдаваше.

По стандартите на покрайнините жилището му беше царско. Тези стари фургони имаха две или три стаи, а отвън имаше дори малка лехичка, в която растеше нещо зелено. Темето му беше голо и изгоряло от слънцето. Бе облечен с мръсни прерязани памучни джинси и тениска, с някакъв надпис на испански, също мръсна. Той преглътна и каза: