Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

Но ако нямаше по-спешни неща за вършене след вечеря, можеше да напишеш писмо, да се шляеш, да обменяш клюки, да обсъждаш безчислените умствени и морални недостатъци на сержантите и — най-приятното от всичко — да говориш за жените от своя биологичен вид (започнахме да се убеждаваме, че такива създания въобще не съществуват, само митология, породена от разпалено въображение — едно момче от нашата рота твърдеше, че е виждал момиче горе в главната квартира на полка; той беше единодушно обявен за лъжец и самохвалко). Или пък можеше да играем на карти. Оказах се твърде хазартен тип, от което няколко пъти пострадах финансово и се зарекох повече да не изтеглям карта от средата на колодата. Реално погледнато, от тогава спрях да играя на вързано.

Но най-често, ако действително разполагах с двадесет минути за самия себе си, просто лягах да поспя. Този избор при нас се считаше за най-правилен; ние винаги бяхме лишени от достатъчен по продължителност здравословен сън.

Може с моя разказ да съм създал впечатлението, че условията в новобранския лагер бяха по-сурови от необходимото. Сурови ли? Те бяха непоносими и всичко това беше нагласено съвсем съзнателно.

Твърдо убеждение на всеки новобранец беше, че порядките тук са чиста безсмислица, пресметнат садизъм, който трябваше да достави сатанинско удоволствие на безмозъчни социопати.

Не беше така. Лагерът бе твърде добре планиран, твърде разумен, твърде ефикасно и безлично организиран, за да представлява просто демонстрация на жестокост заради самата жестокост; подобно на операционна зала той беше уреден за цели, които са освободени от пристрастия, както и тези на хирурга. Е, признавам, че някои от инструкторите може да са се наслаждавали на властта си, но не мога да го твърдя със стопроцентова сигурност. Освен това сега вече зная с положителност, че армейските психиатри се опитваха да изплевят при подбора на инструкторите всеки бъдещ тиран. Те търсеха обиграни професионалисти, които са в състояние да провеждат мероприятията в казармата така, че изпълнението им да е във възможностите на новобранеца; един садист е твърде тъп, твърде зависим емоционално и е много вероятно да се умори, да намали усърдието, с което води подготовката и, в крайна сметка, бързо да се износи.

Все пак между тях може да е имало и изверги. Но съм чувал, че някои хирурзи (и то не непременно лошите) се забавляват с рязането и кръвта, които съпътстват хуманното изкуство на хирургията.

Ето това беше нашето: хирургия. Неговата непосредствена задача беше да се отсеят тези новобранци, които бяха твърде инфантилни и разглезени, за да станат някога истински пехотинци. Именно те взеха още от началото да проклинат: „Довършиха ме!“. Нашата рота намаля до размера на взвод през първите шест седмици. Някои бяха изхвърлени без предубеждение и получиха разрешение, ако имат желание, да довършат сроковете си, според своите предпочитания, на длъжности в небойни служби; други бяха уволнени с безпощадни резолюции: „за лошо поведение“, „незадоволителна подготовка“ или „по болест“.

Обикновено не знаеш защо някой напуска, докато го не видиш да си тръгва и той доброволно не се съгласи да ти даде информация по въпроса. Някои обявяваха на висок глас, че им е дошло до гуша от всичко и се уволняваха, лишавайки се завинаги от своите шансове за привилегии. Някои, особено по-възрастните, не можеха физически да понесат темпото, колкото и да полагаха усилия. Спомням си един чудесен старик на име Карутърз, (е, трябва да е бил тридесет и петгодишен) — пренасяха го на носилка, а той, макар и останал без сили, продължаваше да надава викове, че това не е честно и че щял пак да се върне.

Беше малко тъжно, защото ние харесвахме Карутърз заради старанието, което полагаше, така че гледахме настрани от него с мисълта, че вече никога няма да го видим, че неговото уволнение по болест беше предопределено и не му оставаше нищо друго, освен да облече цивилни дрехи. Срещнахме се отново много години по-късно. Той беше отказал уволнението (не си задължен да приемаш „медицинското уволнение“) и се беше настанил като трети готвач на един военнотраспортен кораб за запасни. Веднага си спомни за мен и пожела да си говорим за миналото. Пъчеше се, че е бивш възпитаник на лагера „Артър Къри“, както баща ми се стараеше винаги да подчертае своя харвардски акцент. Уверяваше ме, че се е устроил по-добре от един обикновен пехотинец и може би беше прав.

Но много по-важна от задачата бързо да се свалят килограмите на дебелите и да се спестят на правителството таксите за обучение на онези, които никога нямаше да го завършат, беше основната цел на обучението — да ни убеди напълно, че нито един боец под пагон не бива да се качи в капсула за боен десант, докато не бъде всецяло подготвен за това — решителен, дисциплиниран и сръчен. Ако не е такъв, той не е полезен на федерацията, той несъмнено не е полезен и за своите колеги в групата, и което е най-лошото от всичко — не е полезен и за самия себе си.