Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

След безрезултатното издирване на жена си Исак Едуард Лейбовиц избягал при цистерианците — монаси, приобщили се към бенедиктинския орден. Там прекарал първите години след Потопа в скривалище. След шест години тръгнал на запад, за да търси Емили или нейния гроб. Тогава окончателно се убедил, че тя е мъртва, тъй като в тези места смъртта властвувала навсякъде. Там, в пустинята, той дал обет и се завърнал при цистерианците. Облякъл техните одежди и станал свещеник. По-късно обединил около себе си доста свои приятели и издигнал някои нови идеи. След няколко години предложенията му достигнали „Рим“, който вече не бил град Рим, тъй като градът просто не съществувал. Рим бил преместен на друго място, после се преместил още веднъж — всичко това за по-малко от двадесет години, след като стоял на едно място повече от две хиляди.

Дванадесет години след представянето на плана на Исак Лейбовиц било разрешено да основе нова религиозна общност, наречена с името на Албертус Магнус, учител на Свети Тома и покровител на учените хора. Нейното необявено и отначало смътно определено предназначение било запазването на знанието за пра-пра-правнуците на децата на простаците, които искали да го унищожат. Основната част от членовете на общността били разпределени в две групи: „книгоносци“ и „запомнящи“. Книгоносците тайно пренасяли исторически книги, свещени ръкописи, литературни произведения и научни трудове до югозападната пустиня, където ги заравяли в бъчви. Другите трябвало да запомнят всичко, което се укрива в земята. Това се правело, за да се запази съдържанието на писмените паметници, ако някой от книгоносците бъде заловен и при мъченията издаде местата, където били заровени бъчвите. В това време останалите членове на общността на Лейбовиц започнали строителството на манастир на три дни път от тайните складове за книги. Всичко това било общото дело за запазване остатъците от човешката култура от посегателството на останките от самото човечество.

При връщането си от един от походите до скривалището за книги, Лейбовиц бил заловен от тълпите на Простаците. Някакъв дезертьор от инженерите го познал и го представил не само като човек на знанието, но и като специалист в областта на оръжията. Свещеникът бил подложен на мъчения веднага. Започнали да го задушават с въже бавно, като в същото време го изпичали жив на огън, тъй като в тълпата имало разногласия относно начина на екзекуцията.

Хората, запомнящи съдържанието на книгите, били малко, а и паметта им била все пак ограничена.

Някои бъчви с книги били намерени и изгорени заедно с книгоносците. Самият манастир бил подлаган три пъти на атаки от тълпите. По-късно безумието започнало да затихва.

В края на този период орденът на Лейбовиц съхранил от огромната съкровищница на човешките знания само няколко бъчви с оригинални книги.

И сега, след шест столетия мрак, монасите все още пазеха тази „Книга на Паметта“, изучаваха я, преписваха я и чакаха търпеливо. По времето на Лейбовиц бяха смятали, че е вероятно четвъртото или петото поколение да пожелае да приеме своето наследство.

Но тогава монасите не бяха отчели способността на човечеството за няколко години да създаде нова култура, ако предишната е унищожена напълно. Тази „култура“ обаче беше наследена от тъмнината, в която думата „простак“ означаваше „гражданин“, а думата „гражданин“ означаваше „роб“. Монасите търпеливо чакаха. За тях нямаше значение, че голяма част от съхранените знания бяха вече безполезни. На практика това вече не бяха никакви знания, а нещо недостижимо за монасите. Толкова недостижимо за тях, колкото и за най-дивото горско племе.

За да се изясни как може да се съедини разкъсаната информация за постиженията от миналото в едно полезно цяло, трябваше да се постигне поне минимално знание за самите достижения. В един прекрасен ден или в едно прекрасно столетие щеше да се появи Обединителят и всички тези неща щяха отново да се свържат помежду си. Така че времето в момента нямаше значение. Съществуваше „Книга на Паметта“ и тяхното задължение беше да я опазят. И те щяха да го правят сто, хиляда или дори десет хиляди години, тъй като бяха истински последователи на блажения Лейбовиц.

След като скривалището беше затворено, абатът бързо и без излишен шум прибра при себе си всички намерени там документи и реликви. Затворени, според слуховете, в кабинета на Аркос, те станаха недостижими за изучаване. Но, макар всичко това да беше скрито от абата, всеобщото обсъждане на находките продължаваше. Франциск рядко чуваше някое прошепване на тази тема. С времето всичко затихна и се възобнови едва тогава, когато някои от братята дочуха части от разговора на абата с един куриер от Новия Рим. Последва нов оживен шепот из коридорите за няколко седмици, който после отново затихна.