Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Забраната над разговорите за пилигрима продължаваше да действа в абатството. По отношение на реликвите от спасителното убежище обаче, ограничението по необходимост беше намалено. Изключение правеше само откривателят на вещите, на когото все още беше строго забранено да говори, а дори и да мисли за тези събития. Но слуховете не можеха да не стигнат и до него и той знаеше, че в една от работилниците на абатството монасите се трудеха над разкриване на тайната на документите. Разглеждаха не само това, което той беше намерил, а и някакви други книжа, открити в старата писмена маса, преди абатът да заповяда да затворят скривалището.

Да го затворят! Това потресе брат Франциск, тъй като укритието почти не беше изследвано след неговото влизане там. Отворени бяха само чекмеджетата на писмената маса, от които бяха взети някакви документи. А сега да го затворят, дори без да се опитат да разберат какво има зад вратата с надпис „Вътрешен люк“! Да прекъснат изследванията, без никаква видима причина!

След това плъзнаха слухове.

„Емили е имала златен зъб… Емили е имала златен зъб.“ И това беше абсолютно достоверно. Тази дреболия беше преживяла много важни факти, за които се говореше с предположения.

Но в „Книга на Паметта“ беше ясно записано, че Емили е имала златен зъб.

Франциск се досети защо абатът е забранил достъпа до скривалището. Спомни си как беше обърнал към стената черепа с проблясващия златен зъб и изведнъж се изплаши от гнева на небето. Емили Лейбовиц беше изчезнала безследно още в началото на Огнения Потоп и нейният съпруг дълго време не се беше примирил с това.

Казват, че Бог искал да изпита хората, които са се преизпълнили с гордост и възложил на тогавашните мъдреци, в това число и на блажения Лейбовиц, да изобретят могъщото средство на войната. При това то трябвало да бъде с такава сила, че да включва в себе си даже адския огън. След това мъдреците предали новите оръжия на своите князе. Те обяснили, че са изобретили всичко това за защита от съседите, които също имали подобни оръжия. Но сега, след като знаят, че и другите притежават такава сила, няма да смеят да ги нападнат.

Князете обаче, без да обръщат внимание на своите съветници, решили всеки за себе си: „Ако аз нападна бързо и тайно, ще унищожа другите, докато още спят, и няма да има кой да ме напада. Целият свят ще бъде мой“.

Ето такава глупост бяха измислили князете. И тогава започнал Огненият Потоп.

Само няколко дни след пускането в действие на адския огън всички градове се превърнали в купища от натрошено стъкло, оградено с грамади срутени камъни. Народите изчезнали от лицето на земята. Всичко се покрило с трупове на хора и други същества — летящи и плуващи, пълзящи и тичащи. В същото време навсякъде се изсипали демоните на Радиоактивните Дъждове. Затова по-голямата част от труповете дълго време не се разлагали, с изключение на тези, които лежали в плодородните земи. Огромни гневни облаци погълнали горите и полетата, като предизвикали гибелта на дърветата и житните култури.

Там, където преди кипял живот, сега се образували обширни пустини. Малкото хора, които останали живи, били в една или друга степен засегнати от отравянето на въздуха. Друга част измрели от заболяванията.

Останалите хора, търсейки по-добри места, се размесили така, че езиците съвсем се преплели и объркали. От смесването на много народи и от страха за живота се родила омразата. Тя внушила на хората да се разправят с тези, които били виновни за трагедията на земята. Решили да изгорят на клада водачите с техните наемници и мъдреците с техните трудове. Трябвало да се заличи паметта за всички тях. Хората решили да забравят всичко, за да могат да разказват на децата си, че мирът се е родил отново.

И така, след Потопа, Радиоактивните Дъждове, болестите, безумието, смесването на езиците и изблиците на ярост, започнали кръвопролитията на Опрощението. Хората разкъсвали вождовете, инженерите, учителите и всички останали хора на знанието, които според тях били виновни за сегашното състояние на Земята.

Тълпите били наречени „кръвожадни простаци“, и те с радост приели това прозвище. Сред тях често се чували викове: „Простаци! Да, аз съм простак! А ти простак ли си?“, „Ще построим град и ще го наречем Град на Простаците, защото всички хитроумни отрепки ще бъдат мъртви! Да тръгваме! Ще им покажем!“

Спасявайки се от яростта на простаците, останалите живи учени се криели в убежищата, в които се съгласявали да ги приемат. Когато Светата църква ги приела, тя ги облякла в монашески дрехи и се опитала да ги скрие в съхранилите се нейни обители и женски манастири. Някои от тези места се оказали наистина спасителни, но по-голямата част — не. Манастирите били завземани, ръкописите и свещените книги изгаряни, а укриващите се там били залавяни и в края на краищата обесвани или изгаряни. Опрощението от самото начало изгубило смисъла и целта си и се превърнало в безумно буйство на тъпи убийци и разрушители. Това било предадено и на децата. Дори четири поколения след Потопа се проявяваха чести изблици на ярост, но вече насочени не към учените, каквито почти нямаше, а просто към всички грамотни.