Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Брат Франциск размишляваше над всичко това през нощите, докато вълците запълваха с вой непрогледната тъмнина. Няколко пъти се хвана, че мисли за това и през деня, в часовете, определени за молитви. Така и обясни на отец Чероки на неделната си изповед при обиколката на свещеника.

— Няма да се освободиш от суетата и притесненията си, ако продължават да те безпокоят странични неща. И без друго самият ти имаш достатъчно неща на главата си. — Отец Чероки каза тези думи с явен упрек към младия послушник заради пренебрегването на молитвите. — Всички те задават въпросите си, без да знаят истина ли е това, или не. Те разпитват като имат предвид, че от случилото се може да стане голяма сензация. А всичко това са празни приказки! Между другото, мога да те уведомя, че абатът забрани да се обсъжда тази история.

След минута свещеникът добави с някаква печал в гласа:

— Значи няма нищо, което да доказва свръхестествения произход на стареца, така ли? — в думите му се чувствуваше дори някаква надежда.

Брат Франциск беше отново учуден. Дори и да имаше нещо свръхестествено, то той просто не го беше забелязал. Колкото и да мислеше за това, не можеше да се сети за факти и доказателства за нещо подобно. Малко започна да се ядосва на своето невнимание. За него пилигримът беше просто човекът, който му беше помогнал да открие скривалището. Основното за младия послушник оставаше намирането на вещите на блажения като доказателство за неговото призвание. Очевидно събитията имаха по-дълбок смисъл, който той не беше усвоил.

Франциск беше отговорил на въпросите на абата, че неговата постъпка е подобна на желанието на котарака от басните да изучава орнитология. Това желание на животното е било пробудено от кръвожадността, за да може да преценява кои птици да яде, и кои не. А нима и ситуацията с Франциск не беше същата? По свой вътрешен зов, подобен на природния инстинкт на котарака, той беше жаден за знания и поглъщаше всичко, което можеше. И понеже нямаше никакви други школи, освен манастирите, той беше надянал одеждата на послушник.

Какво друго му остава да направи?

Не можеше да се завърне в родната Юта. Още от малък беше продаден от собственото си племе на магьосника, който го беше направил свой слуга. Избяга от него и повече не можеше да се върне, без да срещне жестоко племенно „правосъдие“. С бягството си беше откраднал собствеността на магьосника, каквато представляваше самият той. И макар кражбата в Юта да се смяташе за почтена професия, Франциск беше обявен за държавен престъпник, тъй като собствеността беше на магьосника на племето. Освен всичко друго, на момчето не му се искаше след учението в абатството да се върне към примитивния живот на невежото пастирско племе.

Франциск си спомняше картата на стената в библиотеката на абатството. Континентът беше много слабо заселен. Съвсем редки бяха петната на гражданските системи, в които някакви форми на власт преобладаваха над елементарното племенно право. Останалата част беше заета от планински или равнинни племена, които образуваха някакви родови общности. Раждаемостта при тях, като се изключат ражданията на мутанти или чудовища, беше едва достатъчна, да поддържа броя на племето. Основните занимания на жителите на континента бяха ловът, земеделието, войните и магьосничествата. Последното беше най-обещаващото „занятие“ за младите хора, които искаха да достигнат преди всичко голямо богатство и авторитет.

Образованието, което Франциск беше получил в абатството, не му даваше някакви предимства за живота в малките общности, където не се забелязваше и подобие на наука. Той не умееше да обработва земята, да воюва или да ловува. Не проявяваше и особен талант за родови предсказания или за откриване на вода, нито пък при обработката на металите. Дори в местата, където някои барони държаха по един-двама писари, Франциск нямаше надежда за работа. Тези места се заемаха от монаси, а не от обучени в манастир миряни.

По-голямо търсене на писари имаше в самата църква, чиято тънка йерархична мрежа се беше разгърнала по целия континент. Достигаше дори и далечните други брегове, макар тяхното управление да беше сравнително самостоятелно. Причината за това беше разстоянието до Новия Рим и най-вече океанът, който сега не се пресичаше много често. Съвсем случайно църквата бе останала единственото средство за съобщения на континента чрез посланиците си, отиващи или завръщащи се от Новия Рим.