Роберт Догерти - Скалата

— Затова си написала всички онези статии за ядрени експлозии, довели до образуването на кратерите, нали? — обади се Дон.

Пенкак кимна, после каза:

— Но имах и много друга работа. — Тя замълча за миг, избледня и отново доби предишните си очертания. Гласът й трепереше. — Трябваше да следя определени събития и хора. Трябваше да наблюдавам всички вас в различни моменти. Колегите ми също ви наблюдаваха. Фактите бяха събрани в книгите и компютрите ни, но искахме да научим всичко за самите вас — дали сте в състояние да се справите със задачите, които ви очакват.

— Ти единствената ли беше? — попита Дон.

Пенкак въздъхна.

— Не. Съпругът ми се върна в миналото по същото време, по което и аз. Само че той отиде в Русия, при това още по-рано — през четирийсет и трета.

— Феликс Зигорски! — възкликна Фран.

— Да, Можехме да се виждаме само по веднъж на няколко години. После той умря — през деветдесета. Но дотогава беше свършил работата си така, че реализирането на плана да продължи и без него.

— Жертвала си много, за да промениш нещата — каза Фран.

Пенкак я погледна в очите и тихо каза:

Нашите жертви ще са напразни, ако отсега насетне вие не направите своите.

Тунгуската тайга

23 декември 1995 г., 17:57 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:57 ч. по Гринуич

Противовъздушните системи около обекта в тунгуската тайга дори нямаха възможност да стрелят, когато плъзгачът се вмъкна в портала със скорост триста и двайсет километра в час. Седнал в кабината, Хокинс потръпна. На екрана пред него се виждаха само дървета и едва в последната секунда въздухолетът се плъзна над ръба на шахтата и потъна право в черната Стена.

Озова се от другата страна още преди да осъзнае какво се е случило. Без да има нужда от направляване, плъзгачът намери пътя си в подземния комплекс до вратата на асансьора. Тя се отвори и Хокинс кацна и спусна бомбата по рампата. Неочаквано се появиха три фигури, облечени в роби.

Хокинс подпря двата плазмомета на сандъка с бомбата, изправи се и каза:

— Намерих, втората бомба. Подполковник Тускин загина, за да успеем.

— Да, виждаме, че си я донесъл, майор Хокинс. — Думите като че ли се разнасяха от фигурата по средата. — Остават само няколко минути. — Говорителя свали качулката си и разкри обезобразеното си лице. — Казвам се Рейнор. Аз съм човек като теб и идвам от твоето бъдеще.

Хокинс дори не мигна. По време на пътуването към портала беше успял да подреди много парченца от мозайката.

— Вие се опитвате да промените историята, нали? — попита той.

— Ние вече променихме историята, след като бомбата е тук. Трябваше да избухне след две минути и двайсет и три секунди. Това няма да стане и този комплекс, а и аз и колегите ми, ще престанем да съществуваме. Това бъдеще ще престане да съществува.

Хокинс изтощено сви рамене.

— Не ми прилича на бъдеще, което да ми хареса.

— И не е, Рейнор пристъпи напред. — А собственото ти бъдеще не те ли интересува?

Хокинс поклати глава.

— Не. Тук е също толкова подходящо място да умра, колкото и навсякъде другаде.

— Но това не е твоето време — отвърна Рейнор. — Това е нашето време. — На стената се появи черен портал. — Трябва да се върнеш.

— Ами другите? — попита майорът.

— Фран Волкърс и Дон Батсън вече се върнаха. Дебра остава тук.

— Тя ли реши така?

Да. Тя реши така. — Трите фигури избледняха и почти изчезнаха, после отново се появиха. — Може да не сме в състояние да държим портала отворен още дълго. Върви!

Хокинс разкопча предпазното трико и го метна върху сандъка с бомбата. После се приближи до портала и мина през него, без да поглежда назад.

Метеоритния кратер, Аризона

23 декември 1995 г., 04:59 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:59 ч. по Гринуич

— Една минута — съобщи Батсън.

— Какво ще стане сега? — неочаквано попита Фран. — Какъв е според прогнозите ви най-вероятният ход на събитията, ако бомбата не избухне и правителствата си сътрудничат?

Пенкак се усмихна.

— Вие, скъпа, ще доживеете, за да разберете това. — Усмивката на старицата се стопи и избледня — тя цялата избледня и изчезна, и Фран и Дон останаха сами.

— Стана — промълви Дон.

Фран вдигна поглед към ръба на кратера, огрян от първите слънчеви лъчи.

— Засега. Но от нас зависи да направим така, че нещата да се оправят. — Тя хвана ръката на Дон. — Догоре има много път. Трябва да тръгваме.

Двамата заедно поеха по виещата се нагоре пътека.