Роберт Догерти - Скалата

Фран вдигна поглед нагоре — откъм изток ръбът на кратера започваше да изсветлява. Потръпна от студа и се зачуди къде ли е в този момент Хокинс и колко е близо до успеха.

Околностите на Центъра за изпитание на стратегически оръжия „Капустин яр“, Русия

23 декември 1995 г., 14:40 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:40 ч. по Гринуич

Руснакът шофираше, седнал в собствените си изпражнения. Вече не беше в състояние да контролира, телесните си функции. Но той дори не го забелязваше, тъй като болката, която разяждаше умиращото му тяло, надхвърляше такива тривиални усещания. Единствено силата на решимостта му позволяваше да продължи да управлява камиона по пустия черен път. Знаеше, че е близо, защото преди петнайсет минути бе минал покрай първите предупредителни знаци за навлизане в забранена зона. След пет-шест километра щеше да стигне до външната ограда. Нямаше намерение да отива чак толкова надалеч. Още един-два километра щяха да са достатъчни, та зарядът на бомбата да превърне в пара по-голямата част от главната сграда на арсенала — и специално подвижните ракетни установки СС-27.

Той плъзна треперещата си ръка по джоба на якето си, за да се увери, че дистанционният детонатор все още е там. Предишния ден бе подготвил бомбата, защото знаеше, че днес няма да е достатъчно добре, за да свърши сложната работа по свързването на жиците. Сега единственото, което трябваше да направи, беше да отвори капака на детонатора, да натисне бутона — и всичко щеше да е свършено.

Гледаше пътя толкова напрегнато, че му трябваше известно време да разбере, че нещо препречва слънцето и че камионът се движи в сянка. После бавно осъзна воя навън. Вятърът се вихреше наоколо и навяваше сняг във въздуха. Руснакът натисна спирачката и като свали прозореца, се подаде навън да погледне какво става.

Пет метра над него Тускин се провеси от отворената врата на плъзгача и във възрастния мъж, присвиващ очи срещу дюзите, позна Сергот. Помисли дали да не стреля с плазмомета, но бързо отхвърли тази идея. Сергот можеше да е приготвил автоматичен детонатор и в този случай бомбата щеше да се самовзриви. Възможно бе и самата бомба да е в кабината, а подполковникът не беше сигурен какво ще е въздействието на плазмомета върху нея.

— Най-близкото място за приземяване е след двеста метра! — извика Хокинс в ухото му.

— Той спира! — надвика рева на дюзите Тускин. — Няма време да кацаме!

Вратата на камиона се отвори и Сергот слезе. Държеше нещо в дясната си ръка. И Тускин взе решение. Прокле се, че бе свалил предпазния си костюм и скочи през отворената врата върху стария си приятел.

Чу изпукване и разбра, че левият му крак е счупен. В същия миг усети, че няколко ребра от страната, с която се блъсна в Сергот, се пукат и се забиват в левия му бял дроб. Без да обръща внимание на болката, той сграбчи ръката на Сергот с всичка сила. Възрастният мъж бе зашеметен от неочакваното нападение и отчаяно се мъчеше да отвори капака на детонатора. Тускин го ритна с дясното си коляно и заби палец в китката му, за да го накара да отвори пръсти. В мига, в който хвана кутията, чу пистолетен изстрел и в корема му се заби едрокалибрен куршум. Тускин запокити детонатора встрани и викна на Хокинс, който висеше от вратата на плъзгача над тях.

— Стреляй!

Сергот стреля втори път, от упор, и Тускин изпусна ръката му. Над очите му се спускаше мрак. Чу пропукването на плазмомета отгоре и на лицето му за стотна от секундата се изписа усмивка. После усмивката изчезна в огнения вихър, обгърнал и двамата.

Хокинс внимателно приземи плъзгача и тръгна към камиона. Заобиколи черното овъглено петно — допреди малко това бяха двама мъже, вкопчени в смъртна схватка — и вдигна платнището на каросерията. Бомбата беше там. Майорът се качи в кабината, откара камиона при плъзгача и качи бомбата на борда.

После полетя към тунгуската тайга.

Метеоритния кратер, Аризона

23 декември 1995 г., 04:55 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:55 ч. по Гринуич

— Пет минути — промълви Батсън, като погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си. Сивотата на източния хоризонт се беше превърнала в постоянно изсветляващ червеникав отблясък, предвещаващ изгрева на слънцето.

— Защо са те пратили в миналото преди толкова много години? — попита Фран.

През последните десет минути Пенкак избледняваше и се връщаше във фокус на всеки трийсет секунди.

Трябваше да помогна за организирането на целия сценарий тук, в Съединените щати — отговори уморено старицата.