Роберт Догерти - Скалата

Руският адмирал дълго гледа черната Стена. Накрая се обърна към Лам.

— Същата е като онази на снимките, които ми пратиха от тунгуската тайга. Разказът на вашия майор Хокинс е същият като на нашия подполковник Тускин. А за него се смята, че е изключително сигурен човек.

Стомахът на Лам все още беше свит. Хеликоптерът К-25, докарал командващия руския флот до южното крайбрежие на Австралия, бе кацнал преди половин час и през цялото това време той беше разказвал за събитията на човека, на когото през последните няколко дни с всички сили се бе мъчил да не позволи да научи какво става. За Лам тази промяна беше странна и му бе трудно да се приспособи към новите условия.

— И сега какво? — попита адмиралът. — Вече видях всичко и мога да докладвам на началниците си, но какво означава това?

Лам сви рамене.

— Не зная. Мисля, че сега трябва да решават вашият и моят президент. — Той погледна руснака в очите. — За мен това означава да престанем да си играем игри — поне засега — и да започнем да си сътрудничим.

Метеоритния кратер, Аризона

23 декември 1995 г., 04:00 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:00 ч. по Гринуич

Фран пристъпи в мрака и леко залитна, когато вместо под усети под краката си неравна пръст. Високо горе светеха бледи звезди, но всичко наоколо й тънеше в мрак. Сякаш се намираше на дъното на огромен котел, над който се очертаваше кръгът на небето.

— Къде сме? — попита тя.

Отговори й Дон.

— В Аризона. Бил съм тук. Намираме се на дъното на Метеоритния кратер. Разбира се, не зная кога сме — прибави той.

— Предположението ти за мястото е вярно — потвърди Пенкак. — А моментът е вашето настояще.

— Значи не се нуждаете от конкретни обекти като в тунгуската тайга и Ейърс Рок, за да пътувате във времето? — попита Фран.

— Не — отвърна Пенкак. — И пътуване не е точната дума. От контролната си зала в бъдещето ние огъваме пространството и времето. Можем да пътуваме до което и да е време и място на планетата. Дебра Леви беше права в предположението си за тунелите, но подцени степента, до която може да се усъвършенства системата — а това е изключително интересно, като се има предвид, че в нашата история тя е един от основните членове на екипа, разработил пътуването във времето.

— Тогава за какво беше целият този театър в Ейърс Рок, щом не е било необходимо? — попита Дон.

— О, естествено, че беше необходимо — отвърна Пенкак, вдигна бастуна си и примижа към дръжката в мрака — Имаме само един час. Ще се опитам по възможно най-добрия начин да ви обясня какво стана. Най-вероятно е тъкмо вие двамата да разберете какво всъщност се случи — какво продължава да се случва. Така и трябва да бъде — вие трябва да съхраните това знание. Много хора отдадоха живота си, за да се стигне дотук. И в продължение на един час няма да разберем дали изобщо сме постигнали някакъв успех. Ако сме успели, аз и другите като мен ще престанем да съществуваме.

Чернобил, Украйна

23 декември 1995 г., 14:10 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:10 ч. по Гринуич

На хоризонта се извисяваше огромната планина от бетон, която някога беше представлявала чернобилската ядрена електростанция. Тускин спусна плъзгача над двулентов асфалтов път, покрит със снежни преспи.

— Мислиш ли, че е дошъл тук? — попита Хокинс, когато машината се приземи с леко тупване.

— Сигурен съм — отвърна руснакът. — Въпросът е дали все още е в района.

Вратата се отвори и слязоха.

Каква е степента на радиоактивно заразяване?

— Имаме половин час без вредни ефекти. А после… — Тускин сви рамене, — после вече можеш да си стоиш колкото искаш. — Той присви очи срещу пронизващия вятър и посочи през пътя. — Там. Там е масовият гроб. Преди три години заедно със Сергот трябваше да проучим района. Летяхме ниско и бързо с хеликоптери и правихме снимки, които учените да анализират. Всички получихме стабилна доза радиация, но на правителството изобщо не му пукаше. Сергот ми показа гроба. Ужасно е озлобен — излишно прибави Тускин.

Хокинс отлично разбираше злобата на руснака, загубил сина си. Наведе се и огледа земята.

— Някой е идвал тук с камион. — Той се пресегна и разчисти с гола ръка прясно натрупалия сняг. — Виж, има замръзнали следи от гуми.

Тускин ги разгледа.

— Военен камион с осем колела. Трябва да е бил Сергот.

— Къде ли е отишъл? В стария реактор?

Тускин поклати глава.

Може да е навсякъде. Тези следи са отпреди няколко дни. Възможно е да е в предградията на Москва или да седи до сградата на реактора с бомбата и просто да чака подходящия момент да натисне копчето. Едно е сигурно — щом е дошъл дотук, той е получил фатално облъчване, така че няма какво да губи. — Руснакът потърка брадичката си. — Хайде да проверим при сградата на реактора. Може да го открием там. Ако не успеем, на няколко дни път оттук има много вероятни цели, към които да се насочи, за да си отмъсти. Ще трябва да помислим логично.