Роберт Догерти - Скалата

Фран премигна.

— Не разбирам. Как е възможно да сме в Скалата? Къде са всички? И небето — небето беше… — Тя замълча и жално попита: — Къде сме?

Пенкак въздъхна.

— Не „къде“, скъпа. Ключовият въпрос е „Кога?“. — Пенкак я хвана за рамото. В момента няма време да отговоря на всичките ти въпроси. Нещата започват да излизат извън контрол — не че още от самото начало можехме да ги контролираме много.

Изведнъж възрастната жена залитна и Фран и Дон с удивление видяха как като че ли леко избледнява, след което се връща във фокус. Пенкак яростно стисна бастуна и възстанови равновесието си.

— Трябва да ви върнем в съответното време, докато все още можем.

— Но аз не…

— Доверете ми се — рязко каза Пенкак. — Ще ви обясня всичко.

В една от стените се отвори врата и влязоха три фигури. Когато се приближиха, свалиха качулките си и под тях се показаха лица, обезобразени като на Пенкак. Първата нямаше очи — около челото й беше обвита тънка метална пластина, от която излизаха жици и влизаха в тила й. Главата на втората бе съвършено гладка — без никакви уши и нос. Очите бяха раздалечени повече от нормалното и блестяха в странен цвят, какъвто Фран никога не бе виждала. Третата държеше главата си наклонена под ъгъл. От дясната й страна изпъкваше разширен мускул, който изчезваше някъде в робата й.

Беглият поглед, който Фран хвърли на ръцете им, разкри аномалии като липсващи пръсти и обгорена кожа. Обезобразеното лице на първата фигура се сгърчи в тъжна усмивка.

— Сбогом за втори и последен път, Лоис.

Един по един влезлите прегръщаха старицата, без да обръщат никакво внимание на Фран и Дон. После отстъпиха назад и в стената се отвори трета врата. Вътре блестеше черен портал.

— Да вървим — настойчиво каза Пенкак и отново хвана Фран за ръката. Когато заедно, с Дон пристъпиха към искрящо черната повърхност, Фран с удивление забеляза, че от здравото око на старицата се стичат сълзи.

Брандвлей, Южна Африка

23 декември 1995 г., 12:00 ч. местно време

23 декември 1995 г., 10:00 ч. по Гринуич

— Имаш ли някакъв длан? — попита Тускин, докато равнините на югозападна Африка прелитаха под тях.

— Ще се приземим точно там, където държат затворниците, и ще ги отвлечем.

— Адски подробно си го разработил — измърмори руснакът. В далечината пред тях се появи ограден лагер, който бързо се приближаваше. — Сигурно ти е трябвало много време, за да го измислиш.

— Точно толкова, колкото и на теб за плана ти за превземане на дачата — отвърна Хокинс.

Когато плъзгачът леко се издигна, за да прехвърли външната стена, подполковникът стисна плазмомета си. Изненадани стражи в пустинна камуфлажна униформа изстреляха няколко хаотични откоса към странния въздухолет, който кацна на малкия плац пред гарнизонния щаб.

Хокинс скочи навън и извика на Тускин:

— Сградата вляво! — И в същия момент майорът усети ударите на куршуми по гърдите си — един от южноафриканските командоси стреляше с автоматичната си пушка по тях. Хокинс разчисти пътя към карцера с плазмомета си, а Тускин стопи вратата. Спуснаха се към подземните килии, в които според откраднатите от Хокинс разузнавателни сведения на Лам държаха Лона и Набакту. След като се избави от последния страж, майорът простреля ключалката и влязоха в килията. Двамата затворници лежаха почти в безсъзнание до стената на малката мръсна стая.

Хокинс преметна жената през рамото си, Тускин направи същото с мъжа. Залитайки под тежестта на товара си, те се качиха обратно по стълбището, излязоха на плаца и хукнаха към плъзгача. Съпротивата все още не се бе организирала. Внезапно от един от прозорците на щабната сграда изрева картечница и вдигна около Тускин облак прах. Мерникът бързо се коригира и куршумите попаднаха в лявата страна на руснака и го повалиха на земята. Той се претърколи, после скочи и се наведе да вдигне Набакту, но спря. Главата на африканеца представляваше каша от кръв и мозък. Тускин се обърна и прати няколко откоса към сградата, поваляйки цели стени. Картечницата млъкна, щом Хокинс се скри в плъзгача, руснакът прекрати огъня и го последва. Рампата се вдигна и вратата се затвори.

Куршумите тракаха глухо по корпуса на машината. Тускин изтича в кабината и активира плъзгача. Когато машината се издигна и се отдалечи на безопасно разстояние. Подполковникът отиде при Хокинс в пътническото отделение. Американецът преглеждаше раните на чернокожото момиче.