Роберт Догерти - Скалата

— Пьотър! Дошъл си да ме спасиш!

Руснакът не каза нито дума. Освободиха генерала и го измъкнаха по стълбището и през кланицата горе. Спряха само, за да му вземат палто. Когато излязоха, възрастният мъж се свлече на земята и Тускин го преметна през рамото си. След няколко, минути стигнаха до плъзгача и вратата се спусна пред тях.

Тускин безцеремонно тръшна генерала на металния под, коленичи до него и изсъска:

— На кого продаде бомбите?

Генералът вдигна очи и мъчително се усмихна.

— О, Пьотър. Питат ме това вече цяла седмица. Не беше нужно да избиваш всички, за да играеш на тази игра. Нищичко няма да кажа. Кой те прати? Колгоров ли? Роскин? Какво ги интересува това?

Тускин извади ножа си.

— Това не е игра, другарю генерал. Никой не ме е пратил. На кого продаде бомбите?

Генералът поклати глава.

— Воювах във Великата отечествена. След това служих четирийсет и осем години. И какво получих? Нищо. Затова се погрижих сам за себе си, както и всички останали в страната. Не се ли предполага, че капитализмът е точно това? Да се грижиш сам за себе си? Допуснах грешка, провалих се и ме хванаха. И ще си умра за това.

Тускин допря ножа до гърлото на генерала.

— На кого продаде бомбите?

Генералът дори не трепна.

— За тази седмица СВР направиха каквото им беше по силите. Не можеш да направиш нищо повече. Аз вече съм мъртъв.

— Не още — измърмори Тускин, плъзна ножа надолу по тялото му и го притисна. — Още не знаеш какво е болка. СВР са аматьори. Но не и аз.

Хокинс безчувствено гледаше, докато писъците отекваха в металния корпус на плъзгача. Тускин умело използваше ножа и причиняваше максимум болка с минимум действителни физически наранявания. Гласът му бе леденостуден.

— Аз не съм от СВР. Вече не съм и от „Спецназ“. Не отговарям пред никого. Има неща, по-лоши от смъртта, другарю генерал. Сега ще ги изпиташ всичките. Ако ми кажеш, ще стане бързо и безболезнено. Дотогава обаче мъките ти никога няма да свършат. Мога да те държа жив. На СВР всъщност не им пука на кого си продал бомбите, защото смятат, че клиентите ти са извън страната и че това вече не е техен проблем. Ти им донесе позор и те не можеха да направят нищо повече по въпроса.

Ножът потрепна и генералът отново изкрещя и се сгърчи.

— Не е като електричеството, нали, другарю генерал? — продължи Тускин. — След тока знаеш, че тялото и умът ти са си наред. Но сега, сега не знаеш какво ще остане след като ножът си свърши работата, нали?

— Защо, Пьотър? — простена генералът. — Защо правиш това с мен? Родината ни предаде! Не им дължиш нищо.

— Дължа нещо на хората — отвърна Тускин.

Хокинс хвана приятеля си за ръката, за да му попречи да нанесе фаталния удар, поклати глава и каза:

— Той ни трябва.

— На хората — повтори руснакът. — На всички онези, които са изживели живота си и просто вярват, че в крайна сметка управниците няма да ги унищожат. — Върхът на ножа потъна в плътта.

Генералът изкрещя и повърна.

— Моля те, Пьотър! Моля те!

— На кого, генерале? На кого? — Тускин се обърна към Хокинс. — Подръж му главата, за да не мърда.

Хокинс се наведе и сграбчи бялата коса на генерала, а с другата си ръка стисна шията му и го обездвижи. Тускин доближи върха на ножа точно пред лявото око на възрастния мъж.

— Пьотър! Недей! — Окото хипнотизирано гледаше кървавия връх.

— На кого? Имаш пет секунди или ще ти извадя окото. После другото. Ще спра кървенето, за да не умреш. После ще те кастрирам. След това ръцете ти. И ще те държим жив. Ще прогорим местата на ампутациите, за да не ти изтече кръвта. — В гласа на подполковника не се долавяше никаква емоция.

— Пет. Четири. Три. На кого, генерале? — Тускин замълча за няколко секунди. — Две. Едно. — Ножът се стрелна напред и прониза окото. Хокинс трябваше да напрегне всичките си сили, за да удържи тялото, яростно загърчило се от болка. Тускин натисна ножа и окото изскочи навън, увиснало на очния нерв. Руснакът ловко сряза нерва и окото се търкулна на земята.

— Престани да крещиш, генерале. Това няма да спаси другото ти око. — Тускин се наведе, взе очната ябълка и я вдигна точно пред здравото око. — Имаш пет секунди или никога вече няма да видиш светлината.

От дупката в черепа на генерала шуртеше кръв.

— Не зная кой беше. — Старецът избълва думите по същия начин, по който преди малко бе повърнал.

— Лъжеш — отвърна Тускин, пусна очната ябълка на земята и я размаза с крак. Звукът накара Хокинс да потръпне.