Роберт Догерти - Скалата

Другата страна

Фран, Дебра и Пенкак се скитаха по коридора и надничаха в стаите, покрай, които минаваха. В повечето имаше машини, по-малки от другите горе, но със същото неизвестно предназначение — макар че някои напомняха на Фран за ремонтни съоръжения, навярно за плъзгачи. Някои стаи бяха съвсем празни, в други имаше редици високи до кръста платформи, които можеха да са легла. Едно от помещенията приличаше на трапезария.

Пълното отсъствие на живот беше много смущаващо. Целият комплекс сякаш бе построен с идеята за настаняване на голям брой същества — които, според предметите наоколо, бяха приблизително с човешки размери — и в същото време нямаше никого.

Пенкак се приближи до поредната врата, отвори я, надникна вътре и се обърна. Очите и блестяха.

— Това изглежда интересно.

Фран също погледна. Стаята беше голяма и не можеше да се види цялата заради разделителните стени, които се издигаха от пода. Точно напред имаше нещо, което приличаше на компютърни терминали с пейки пред тях. Леви изтича до една от машините и седна пред нея.

— Мислиш ли, че работи? — попита Фран.

Екранът бе съвсем сив и трудно можеше да се каже дали компютърът е включен. Клавиатура нямаше. Под екрана се виждаха само десет отвора по около два и половина сантиметра в диаметър, разположени на равни разстояния един от друг — по-малък вариант на отворите за ръце в стаята на Говорителя.

Леви просто седеше и гледаше, без да отговаря. Фран се огледа.

— Какво е това? — попита тя и посочи към коридора наляво, откъдето блестеше червена светлина.

Пенкак сви рамене.

— Не зная.

Когато Фран се насочи към светлината, Леви протегна двете си ръце и пъхна пръсти в отворите. Екранът се проясни и се появиха символи. Обикновено безизразното лице на Леви разцъфтя в широка усмивка и очите й се впиха в малкия дисплей.

Фран влезе в коридора и спря за миг, та очите й да се приспособят към червената светлина. После продължи напред и светлината, излизаща от ниши в тавана, започна да се променя по цветовия спектър, като стигна от червено до синьо. Колкото по-нататък вървеше, толкова по-светло ставаше, докато изведнъж тя не разбра, че е окъпана в светлина, точно като в ярък летен ден на Земята. Коридорът завиваше надясно и Фран заобиколи зад ъгъла. Озова се пред остъклена шестоъгълна платформа. Вратата беше широко отворена.

Някой сложи ръка на рамото й и Фран се сепна. Беше Пенкак.

— Какво е това според теб? — попита Фран.

— Да видим — отвърна Пенкак, тръгна напред и влезе през вратата. В един от ъглите имаше малък контролен пулт. На него се виждаха три бутона: със стрелка нагоре, надолу и с хоризонтална линия. Двете жени вдигнаха поглед. През стъкления таван се виждаше осветен в червено тунел, който водеше право нагоре.

Пенкак надвеси здравата си ръка над бутона със стрелка нагоре.

— Да опитаме ли?

— Мислиш ли, че е редно? — попита Фран.

— Никога няма да разберем, ако не опитаме. — Пенкак натисна бутона и асансьорът плавно започна да се издига. Покрай тях прелитаха червени плоскости, които бележеха местата за спиране, но Пенкак не сваляше ръка от копчето.

След трийсет секунди асансьорът постепенно започна да намалява скоростта си. Червените плоскости прелитаха по-бавно, после машината внезапно спря. От външната страна на стъклото отвсякъде се виждаха тъмносиви метални стени.

— Какво мислиш? — попита Фран.

Възрастната жена стоеше неподвижно, втренчила поглед напред, сякаш можеше да вижда през метала. После свали ръка от бутона и докосна другия с хоризонталната линия. Със свистене на хидравлична система покривът се отвори и разкри тъмно, навъсено сиво небе с няколко странни на вид мътно червени жилки.

Металните плоскости отстрани започнаха да се сгъват с тежки тупвания, издаващи значителната им дебелина. Фран видя света около тях, ахна, залитна назад и се хвана за пулта.

Лицето на възрастната жена се сбръчка в усмивка.

— Удивително, нали?

Очите на Фран се приковаха върху нещо, което скриваше целия хоризонт от едната страна.

— Ти си знаела?

Гласът на Пенкак едва се чуваше.

— Знаех. И беше време да научиш и ти.

Разбитата грамада срещу тях беше очукана и обезобразена от някаква ужасна сила, но все още пазеше достатъчно от първоначалния си вид, за да не остави у Фран съмнение, че вижда Ейърс Рок — или поне онова, което е останало от Скалата.

Стотици метри под тях Дебра Леви гледаше компютърния екран и по лицето й се стичаха сълзи.