Роберт Догерти - Скалата

— Добре, сержант. След като се кача, отведи хората си на повърхността и намери някой да се погрижи за лейтенанта ви. Изглежда така, като че ли е в шок.

— Слушам, сър.

Лам се качи в клетката и даде знак на Томкинс да включи мотора. Докато се движеше нагоре, обмисляше какво трябва да каже на президента. Нещата се бяха променили и Лам знаеше, че бързо трябва да направи преоценка на цялата ситуация.

Когато стигна в палатката си и се свърза с президента, вече бе взел решение.

— Какво има, Стив? Секретарката ми каза, че било спешно. — Президентът изглеждаше измъчен и изтощен.

— Морските пехотинци се върнаха, сър.

— И ме измъкваш от заседание на кабинета, за да ми кажеш това? Какво…

— Извинете ме, сър, но има и още. — Колкото може по-свито, Лам очерта информацията от сателитните снимки от тунгуската тайга и предаде съобщението на Хокинс.

— Какво означава всичко това? — попита президентът накрая.

— Според мен каквото и да е излетяло от тунгуската Стена, Хокинс е бил в него, сър. Мисля, че Хокинс е по следите на втората бомба.

— Но нали каза, че Хокинс е съобщил на морските пехотинци, че с него е един от руснаците. Онзи подполковник Тускин.

— Да, сър. — Лам погледна към компютърната разпечатка, която агентът току-що беше поставил на бюрото пред него. — Тускин е офицер от „Спецназ“. Един от най-добрите им. Мисля, че спокойно може да е с Хокинс.

— Тогава всичко е руска инсценировка — каза президентът. Объркването ясно се четеше на лицето му.

— Не, сър, не вярвам. Смятам, че руснаците не биха стреляли по онова, което е излетяло през Стената им само преди десет минути, ако стояха зад всичко това и разбираха какво става. И защо им е да изолират морските пехотинци, а после да ги връщат? Струва ми се, че те са също толкова объркани, колкото и ние, ако не и повече. Всъщност, сър, смятам, че са достатъчно объркани, за да извършат нападение — или поне разузнавателен набег — срещу нашата позиция тук. Мисля, че според руснаците ние сме зад всичко онова, което става.

Известно време президентът само гледаше уморено към камерата. Единствено очите му показваха признаци на живот. Накрая въздъхна.

— Добре. Значи искаш да кажеш, че те ще предприемат нещо, защото смятат, че играем игрички с тях, така ли?

— Да, сър.

— И какво би трябвало да направя?

Лам замълча и потърка белега на скулата си.

— Свържете се с Памаров, сър. Предложете му да прати наблюдатели тук, за да разгледат Ейърс Рок и кухината. Кажете му всичко, което знаем.

Президентът премигна.

— Това е сериозна промяна, Стив. Само допреди два часа ти беше сигурен, че руснаците са зад всичко това.

— Разбирам, че новата информация те е накарала да промениш позицията си, но нека те попитам нещо. Ами ако руснаците наистина са зад всичко това?

— Много мислих по този въпрос, сър. При това положение мисля, че няма какво да загубим. Ако стоят зад това, те знаят всичко. Но ако не е така — а аз смятам, че фактите сочат точно натам — ние ще загубим много, ако не идем при тях и не свалим картите си на масата. Моите разузнавателни сведения показват, че се готвят да пратят от самолетоносача си спецчаст на „Спецназ“. Ние сме в състояние да ги спрем, но ще се пролее адски много кръв. А кой знае в какво може да прерасне конфликтът? На австралийците със сигурност няма да им е много приятно. Възможно е даже да настоят да се разкараме оттук.

— Ами групата „Орион“, която беше в тунгуската тайга? — попита президентът.

— Признайте го, сър. Мисля, че това наистина ще накара Памаров да ви повярва. — Лам се наведе напред. От челото му струеше пот. Той остави всякакви официалности и се обърна към стария си приятел. — По дяволите, Пит, те вече знаят, че онези момчета бяха наши. Просто не могат да го докажат. И ние знаем за тях някои неща, които никога не сме разгласявали. Видял си резултатите на Волкърс. Светът се готви да иде по дяволите. Това може би е последният ни шанс да направим нещо веднъж завинаги.

Президентът го изгледа продължително. После бавно се изправи и Лам видя в очите на приятеля си поглед, какъвто не беше виждал от много време.

— Добре, Стив. Прав си. Няма какво да губим. И навярно можем да направим нещо веднъж завинаги. Ще се обадя на Памаров. Бъди готов да разговаряш с командващия флота им и да посрещнеш групата наблюдатели.

Екранът угасна и Лам се отпусна на стола си. Стомахът му се свиваше. Не бе сигурен дали току-що е обрекъл на гибел страната си, или я е спасил. Не беше сигурен дали изобщо има значение какво е направил.