Роберт Догерти - Скалата

— Как е?

Хокинс продължи работата си и в движение му показа различните наранявания.

— Пускали са електрически ток по зърната на гърдите и във вагината й. Били са я по петите. Три пръста на дясната й ръка са счупени. Има поне две пукнати ребра. Мисля, че белият й дроб не е засегнат. Има и следи от изгаряне.

— Тускин кимна — обичайните груби методи, използвани от полицейските държави, за да изтръгват информация или просто за наказание, с цел да поддържат режима със страх.

— Мислех си, че на власт са дошли нови хора — отбеляза той.

— Нови хора, същата стара гадост — отвърна Хокинс. — Междуплеменните борби са също толкова страшни, колкото и междурасовите.

— Кои сте вие? — Първите думи, изречени от подутите устни на Лона, едва се чуваха. — Къде е Набакту?

Тускин я изгледа безизразно. Ръката му вече се насочваше към ножа на колана му.

— Мисля, че този път няма да ти трябва — тихо му каза Хокинс. — Според мен вече са я пречупили. — Той я погледна. — Трябва да ни кажеш за бомбата.

— Бомбата — вцепенено повтори Лона. — Казах ви за бомбата. Казах ви, че беше само една. Няма повече.

— Има още една — възрази Хокинс.

— Няма — повтори Лона. — Имахме само една.

— Знам, че сте купили само една. Но човекът, който ви я е продал, е купил две с вашето злато. Трябва да разберем кой е той.

— Казах ви — беше, руснак.

— Разкажи ни всичко за него. Видяхте ли го лице в лице?

Лона бавно кимна.

— Срещнахме се веднъж. В Ангола. Когато му платихме. Обеща да ни даде бомбата и го направи. Аз не исках да му се доверяваме, но Набакту каза, че нямаме избор. — Тя с мъка повдигна глава и се огледа. — Къде е Набакту? Къде съм?

— Как изглеждаше руснакът? — попита Тускин, като се наведе над нея.

— Плашеше ме. Очите му бяха мъртви. И преди съм виждала такива очи — така изглеждат работниците в мините след шест месеца под земята. Но неговите бяха още по-ужасни. Спокойно би могъл да ни убие, докато разговаряхме. Не зная защо ни даде бомбата — вече беше взел златото ни. Набакту каза, че е така, защото бил професионалист. Мъж, който държи на думата си.

— Как изглеждаше? — повтори Тускин, като галеше с длан дръжката на ножа си.

Хокинс й даде глътка вода и тя съсредоточено затвори очи.

— Висок. Като теб. Белокос. Слаб. Много слаб. Лицето му беше сбръчкано — човек, който е прекарал много време на открито. — Очите й се отвориха, внезапно осенени от спомен. — Имаше голям пръстен на дясната ръка. С черен камък, на който беше гравиран някакъв символ.

С блеснал поглед Тускин коленичи до нея.

— Какъв символ?

— Приличаше на птица.

— Ястреб с протегнати нокти ли? — попита руснакът. — Гравиран с червено върху черния камък? — той вдигна пред очите й собствената си ръка и посочи. — Като този ли беше?

Момичето кимна.

— Същият.

— Мамка му! — измърмори Тускин и погледна Хокинс.

— Зная кой е. — После протегна към него ръката си. — Такъв пръстен носят само хора, които са работили в „Спецназ“ повече от двайсет години и достойно са носили службата си. Само един мъж с такъв пръстен отговаря на описанието. И той е единственият, който би могъл да го направи.

— Кой? — попита Хокинс.

— Полковник Иван Сергот. Беше ми командир, когато влязохме в Кабул. Стар приятел и боен другар.

— За какво му е на този твой стар приятел и боен другар ядрена бомба? — попита майорът.

Тускин кимна замислено.

— Сега вече всичко се връзва. Заради сина му е.

— Заради сина му ли? — объркан попита Хокинс.

— Синът му беше пилот на военен хеликоптер. Умря от радиационно отравяне след полети над чернобилската електростанция, когато изливаха бетон върху главния реактор. Погребаха го там заедно с другите екипажи. Просто изсипаха бетон върху труповете им, защото бяха прекалено заразени, за да ги пренасят другаде.

— Боже Господи — промълви Хокинс.

— За известно време Иван превъртя. Свалиха го от командирското място и преди година го пенсионираха. Последния път, когато чух за него, живеел някъде близо до Черно море.

— Сигурен ли си, че е той? — попита Хокинс.

Тускин се изправи. Момичето вече не го интересуваше.

— Има само един начин да разберем. — Той тръгна към кабината на плъзгача. — Хайде да кацнем, за да я оставим, и после поемаме на север. Ако предположението ми е вярно, мисля, че зная къде може да е отишъл.

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 20:30 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:00 ч. по Гринуич