Роберт Догерти - Скалата

— Чудесно — изръмжа Хокинс. — Ще ида съвсем сам да променя целия свят. — Очите му проблеснаха. — Искаш ли да ти кажа нещо? По време на последната си акция преди да дойда тук убих жена. Просто пуснах един куршум между очите й и си тръгнах. Защото беше на неподходящо място по неподходящо време с неподходящ човек. Така стоят нещата. Такъв е светът. Не съм аз онзи, който е създал правилата. Просто играя по тях, доколкото мога.

— Така ли мислиш и за катастрофата с жена ти? Неподходящото място, неподходящото време и неподходящият човек? — тихо допита Фран.

Хокинс се напрегна и дълго остана потънал в мълчание. Когато накрая отговори, гласът му бе толкова тих, че Фран едва го чуваше.

— Не. Не мисля така.

— Тогава не прилагай това правило и за останалата част от света. Можеш да промениш нещата. С Тускин сте направили добър план. Повярвай в него и направи каквото можеш.

— Така или иначе щях да го направя — отвърна Хокинс.

Фран протегна ръка и го докосна по рамото.

— Но ще го направиш по-добре, ако повярваш.

Майорът рязко се изправи.

— Трябва да науча някои неща. После малко ще поспя. — Той отново погледна часовника си. — Следващите седем часа и двайсет и пет минути са на Лам. Струва ми се, че и ти би трябвало да поспиш. — После се отдалечи и остави Фран сама в мрака. Тя вдигна очи към звездите, сетне отиде да намери Дон и да разбере как е той.

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 00:30 ч. местно време

22 декември 1995 г., 15:00 ч. по Гринуич

Фран се върна в шахтата и за втори път се спусна долу с телената клетка. Пристигна в кухината точно когато Томкинс се готвеше да вкара камерата през Стената. Пенкак, Леви и Батсън се бяха събрали пред телевизионния екран до Лам. Отстрани стояха взвод морски пехотинци в пълно бойно снаряжение и нервно стискаха автоматите си.

Устройството се състоеше от видеокамера, монтирана на малка количка. В нея беше вграден мощен предавател, който щеше да излъчва на широк обхват в космоса образите, а те от своя страна щяха да се приемат от сателитите, покриващи Земята. По този начин щяха да предотвратят случилото се с камерата, свързана с фиброоптичния кабел.

— Готов съм, сър. — Томкинс държеше в ръка дистанционното управление.

— Действай.

Томкинс включи управлението и леко придвижи напред лостчето по средата му. Количката забръмча и бавно се насочи към Стената. На телевизионния екран тя се приближаваше все повече и повече. Количката я докосна. Последва проблясък на светлина и устройството изчезна. Екранът стана съвсем бял едновременно със Стената и после — мастиленочерен.

— Какво стана? — попита Лам.

— Опитвам да я спра — отвърна Томкинс. — Ако все още имам контакт, разбира се — след кратка пауза прибави той.

— Защо тогава не виждаме нищо? — попита Лам.

— Няма и да видите — тихо каза Леви. — Отишла е по-далеч, отколкото може да стигне каквато и да е радиовръзка, създадена от човек.

— Върни я. Върни я веднага — нареди Лам.

Томкинс си игра с дистанционното управление цяла минута. Накрая спря и погледна началника си.

— Не получавам нищо по сателитната връзка. Никаква телеметрия.

Лам се обърна към командира на морските пехотинци.

— Готов ли сте, лейтенант Кинг?

Лицето на младия офицер беше обляно в пот въпреки ниската температура в кухината, но в очите му блестеше онази сляпа покорност, която от поколения бе позволявала на морските пехотинци да тичат под вражеския огън по голия бряг. Той пристъпи напред.

— Тъй вярно, сър.

— Няма да ги пратите оттатък, нали? — възрази Фран, когато осъзна какво става, и застана между него и Лам.

— Защо го правите?

— За да проверят разказа на. Хокинс.

— Но Коалицията може да го приеме като враждебен акт! — настоя Фран.

— Руснаците са пратили въоръжени мъже — отвърна Лам.

— Може да не попаднат там, където бяхме с Хокинс — каза Леви. — Спомнете си, че Ричман е влязъл в тунгуската тайга и излезе тук. Какво ще стане, ако тези войници излязат в тайгата?

— Веселба, госпожице — засмя се криво лейтенант Кинг и посочи автомата си.

— Ами ако излезете някъде другаде? — попита Леви. — Ами ако там не могат да живеят хора?

Двама от войниците размениха разтревожени погледи.

— Аз командвам тук — каза Лам. — Аз поемем отговорността.

— Колко хубаво, че поемате отговорността — язвително рече Фран. — Това определено ще помогне на семействата на тези младежи да се почувстват по-добре, когато близките им не се върнат вкъщи.