Роберт Догерти - Скалата

— Да, така е. — Хокинс кимна към сградата над шахтата. — Още ли спорят?

— Да. Мисля, че Дон е на края на силите си изразходва ужасно много енергия просто за да стои на краката си. Пенкак настоява, че става дума за извънземни и че твоят разказ потвърждава предишните й хипотези. Не съм сигурна какво точно смята Леви.

Хокинс се втренчи в нея в мрака.

— Ти вярваш ли ми?

Фран не се поколеба.

— Мислих за това и реших, че ужасно ми се иска да ти повярвам. И че щом ми се иска, ще го направя.

Това едва ли беше най-окуражителният отговор, който бе чувал.

— Какво според теб би трябвало да направим?

Тя отмести поглед към пустинята.

— Лам е разговарял с президента. Преди няколко минути го видях да приказва с Томкинс. Работят по вкарването на камера с дистанционно управление и със сателитна връзка. Ако излезе където и да е на тази планета, би трябвало да са в състояние да установят контакт с нея.

— Няма да стане — заяви Хокинс.

— Знам, че няма. Но той трябва да опита. Не ми каза нищо, но останах с впечатлението, че президентът не е бил особено впечатлен.

Майорът се отдалечи от палатката и застана до тройната бодлива тел, която заобикаляше лагера. Ръбът на Скалата бе на по-малко от петнайсет метра. На самия й край на фона на лунното нощно небе се очертаваше силуетът на морски пехотинец.

— Знаех, че няма да е впечатлен. Всъщност ние не му дадохме много информация, защото извънземните не дадоха много информация на самите нас. Идеята на Пенкак е единственото разумно нещо, което чух, откакто се върнах.

— Да открием втората бомба ли? — попита Фран. — Но ти каза, че вече се работи по въпроса. Какво можем да направим ние?

Хокинс потърси очите й в мрака.

— Има нещо, което не съобщих на Лам. Когато се качихме на въздухолета, за да се върнем при порталите си, двамата с подполковник Тускин разговаряхме. Казах му, че според мен няма да реагират добре на онова, което сме видели и чули. Поне няма да реагират навреме.

— А той какво отговори?

— Съгласи се.

На лицето на Фран се изписа бледа усмивка.

— И какво решихте да направите двамата?

— Откъде разбра, че сме решили да направим нещо?

— Защото самият ти ми каза да не вярвам на никого. Освен това мисля, че от момента, в който си чул какво имат да казват извънземните, ти си започнал да планираш по пет хода напред. Знаел си какво ще се случи, когато се върнеш — точно както току-що ми каза. И ми се струва, че си разработил алтернативен план.

Хокинс приклекна и докосна с длани набраздената повърхност на Скалата. После свали камуфлажното капаче от часовника си и погледна фосфоресциращия циферблат.

— Разбрахме се, ако не получим положителен отговор, осем часа след завръщането си да минем пак от другата страна.

— И какво ще направите?

— Ще намерим бомбата.

Фран седна до него.

— Но как?

— Тускин знае кой е руският генерал, който е продал бомбите. Знае и къде го държат. Преди не разполагахме с тази информация. Той казва, че руските власти го пазели в тайна, защото за тях това е голям срам и само допълнително ще влоши обществения им облик.

— Как ще се доберете до генерала?

Хокинс сви рамене.

— Нямахме достатъчно време да решим. Планът ни не е най-добрият, но все пак е някакво начало. Ужасно е да седиш тук и да чакаш всичко да свърши.

— Не те разбирам — каза Фран.

Хокинс я погледна в мрака.

— Какво не разбираш?

— Как е възможно през последните седем години да си вършил всичко това и в същото време толкова много да те е грижа за хората и за света. Как можеш да реагираш толкова дълбоко за жена си и в същото време да си в състояние да убиваш, без изобщо да се замисляш.

— Това ми е работата — отвърна Хокинс.

— Глупости — без да повишава глас, рече Фран. — Не съм съгласна.

— Добре. Искаш да знаеш какви са мотивите ми? Ще ти кажа истината — не зная. Отначало си вършех работата, защото смятах, че съм един от онези хора, които държат пръста си в дупката на бента и не му позволяват да се отприщи. Но после започнах да осъзнавам, че моята страна на бента е също толкова гадна, колкото и отсрещната. И че там може да има някой, пъхнал пръст в същата дупка, в която е и моят. Но какво трябваше да направя? Много е лесно да се приказва, но когато си до кръста в тресавището и се биеш с алигаторите, не е време да мислиш за отводняването му.

— Може пък тъкмо това да е най-подходящото време да помислиш за отводняването му — възрази Фран. — Тогава няма да се наложи да се биеш с тях.