Роберт Догерти - Скалата

— Слушам, сър.

— Това е всичко. — Лам изчака полковникът да излезе и се обърна към Хокинс. — Получихме нова информация за Пенкак. — Той извади от куфарчето си бежов плик и му го подаде. — Това е досието на Феликс Зигорски — руския учен, с когото е имала връзка.

Хокинс извади съдържанието на плика и погледна най-горния лист.

— Тя ни каза, че е работил с космонавтите им. — Майорът продължи да чете. — Тук няма нищо съществено. Изглежда съвсем обикновен учен, макар че това не изключва възможността да е работил под прикритие за старото КГБ.

Лам посочи плика.

— Вътре има снимка на Зигорски. Предлагам да я погледнеш.

Хокинс бръкна и извади лъскава снимка, погледна я и после вдигна очи към Лам.

— Какво, по дяволите, се е случило с него?

— По време на Великата отечествена война е бил танкист — отвърна Лам, като използва руското наименование на Втората световна война. — Танкът му бил улучен в битката при Курск и изгорял. Но Зигорски някак си оцелял.

Хокинс отново погледна към снимката и проучи белезите на мъжа. Кожата на учения беше яркочервена и изглеждаше като току-що попарена. Дясната му ръка липсваше и той седеше в инвалидна количка. От снимката бе трудно да се установи състоянието, в което бяха краката му.

— Е, вече разбирам с какво е привличал Пенкак — саркастично каза той. — Но има ли признаци двамата да са участвали в някакъв план, свързан с това, което става сега? Знаем, че са били заедно в тунгуската тайга. Има ли данни някой от тях да е идвал в Австралия?

— Не.

Лам остави снимката и досието на бюрото.

— Ами Батсън? Каква е последната му психологична и разузнавателна преценка за работа в „Хермес“?

— Достатъчно добра.

— Последният му медицински преглед?

— Чист е.

— Чист? — изненадано попита Хокинс. Хората ви са дали чист медицински картон на един алкохолик?

— Последния път, когато са го подлагали на преглед, не е бил толкова зле — отвърна Лам.

Хокинс промени темата, разбирайки, че е безполезно да говори по въпрос, по който не може да направи нищо.

— Нови данни от тунгуската тайга?

Лам поклати глава.

— Не. Проверихме сателитните снимки от момента, в който мина през Стената, до онзи, в който се върна, и като че ли няма никаква необичайна активност.

— Дали руснаците също са се върнали?

— Не можем да видим какво става под платнищата. Сега в района има повече войска. Поне един моторизиран пехотен полк. Освен това денонощно патрулират с хеликоптери. Не можем да пратим нова група, без да я заловят. — Лам замълча и заби поглед в Хокинс. — Кажи ми честно, Хок. Не смяташ ли, че може да са те манипулирали — наистина да не си пътувал никъде и всичко това да е било вкарано по някакъв начин в спомените ти?

Майорът се замисли. Спомни си убождането и как усети метален вкус в устата си — каква ли беше целта на всичко това? Също и начина, по който гласът звучеше в главата му, а не идваше отвън. Но в същото време можеше да разговаря с другите в стаята.

— Признавам, че е възможно — отстъпи Хокинс. — Но не мисля, че е така. Сигурен съм, че беше в действителност. Освен това не виждам причина, поради която да не е истина. Кой на Земята би могъл да спечели нещо по този начин? Мисля също, че ако не приемем това за истина, можем да загубим много неща.

Лам поклати глава.

— Ами другата бомба?

— Нищо. Ако е при Кадафи, той пази пълно мълчание по въпроса, както и всички наши агенти там. Моите хора от „Орион“ не са научили нищо. Предприели ли сме някакви действия срещу Либия?

— Президентът все още задържа заповедта. Седемнайсети флот да пресече трийсет и третия паралел. Руснаците продължават да мълчат кой е продал бомбите.

Хокинс се изправи.

— Какъв е следващият ни ход?

Лам му махна с ръка да излезе.

— Остави ме да помисля.

22 декември 1995 г., 23:27 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:57 ч. по Гринуич

Хокинс излезе от медицинската палатка в топлата нощ и вдигна очи към звездите, като се чудеше дали не е бил на някоя от тях. Ричман се възстановяваше нормално — раната на рамото му беше чиста и не бе загубил много кръв. Майорът го беше разпитал за липсващите осем часа и за онова, което е видял в тунгуската тайга, но не научи нищо ново. Ричман не помнеше никакво огромно затворено пространство, пълно с машини.

— Карат те да се чувстваш дребен, нали? — Фран се появи от мрака под блясъка на прожекторите от охранителната система.

Моля?

— Всички тези звезди толкова надалеч оттук.