Роберт Догерти - Скалата

Отиде до палатката на Хокинс и го потърси, за да му каже какво се е случило, но го нямаше.

100 км североизточно от Волгоград, Русия

22 декември 1995 г., 22:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 18:00 ч. по Гринуич

Руснакът повърна край пътя. Стомахът му се гърчеше в болезнени спазми. Останките от военния пакет със студена храна, която беше изял привечер, ясно изпъкваха на белия фон на снега. Той се изправи и си наложи да отблъсне болката. Усещаше я, но не й позволяваше да го овладее. Болестта се развиваше по-бързо, отколкото бе предполагал. Той бавно се върна при камиона и извади едромащабните военни карти на района.

Провери местонахождението си и после изчисли още колко му остава до края. Не беше преценил правилно степента на радиационно отравяне, но по отношение на скоростта си на придвижване не бе допуснал сериозна грешка. Трябваше да стигне до целта си след един ден, плюс-минус шест часа. Прибра картите и бръкна в раницата си, за да извади болкоуспокоителни. Изсипа в шепата си няколко хапчета и с огромно усилие ги преглътна.

Тромаво се качи в кабината и запали двигателя. Намираше се в края на пустошта, която се простираше до североизточните граници на Волгоград, известен преди на света като Сталинград. Струваше му се подходящо този град — място на най-голяма проява на воля от страна на съветския народ по време на Великата отечествена война и толкова нехайно преименуван от управниците — да е първият от плана му.

Погледна през прозореца. Пред него в умопомрачителна безбрежност се простираше километър след километър борова гора. Там лежеше целта му, скрита под камуфлажи, сред гори и блата. Когато я унищожеше, постъпката му със сигурност щеше да ги накара да осъзнаят какво са направили със сина му и с всички други. Имаше дълг към всички онези, които се бяха заклели да защитават Майка Русия и чиято вяра бяха унищожили, плюейки върху достойнството им.

Камионът потегли хрущейки в пресния сняг, покрил предишната нощ стария дърварски път. За миг погледът му се отмести от мътното отражение на предните фарове по пътя към старата снимка, която бе залепил на таблото. Младежът в строга военна униформа с гордо закачени на гърдите пилотски криле му се усмихваше. За миг руснакът затвори очи — този път болката идваше от по-дълбоко място, отколкото болката от радиацията — и после ги отвори, за да се съсредоточи върху пътя.

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 11:30 ч. местно време

23 декември 1995 г., 02:00 ч. по Гринуич

Хокинс се чувстваше освежен от двата часа сън, но новината за изчезналите морски пехотинци му дойде много. Конвейерната лента на глупостта, която пращаше младежи на гибел, като че ли нямаше да има край. Това събитие само подсили решимостта му да изпълни плана си.

Отиде при другите членове на групата в кухината. Капитан Томкинс стоеше на пост с тържествено изражение. Майорът беше накарал Фран да ги събере, докато правеше последни проверки и събираше снаряжението си. Той пусна мешката си върху скалния под и погледна към другите четирима.

— Фран каза ли ви?

Те кимнаха. Томкинс ги погледна, любопитен какво става.

— Всички ли сте с мен? — Хокинс впи очи в Батсън, който за миг се поколеба преди да отговори.

— Ами ако се озовем там, където са отишли морските пехотинци, а не където сте били двамата с Дебра?

Хокинс сви рамене.

— Не ни е известно войниците да са отишли на друго място. Не зная защо не са пратили никого обратно. Възможно е порталът просто да е бил затворен зад тях.

Томкинс се намръщи, но строгите граници на чинопочитанието го накараха да се въздържи да го прекъсне.

Пенкак потупа Батсън по гърба.

— Хайде де, млади човече. Къде е авантюризмът ви?

Хокинс взе мешката си и я провеси през рамо.

— Да вървим.

Томкинс най-после реагира и застана на пътя му.

— Какво правите, сър?

— Минаваме оттатък.

Капитанът поклати глава.

— Не са ми казали нищо, сър. Имате ли разрешение от господин Лам?

Хокинс спокойно извади деветмилиметровия си пистолет и го насочи срещу Томкинс.

— Ето разрешението ми. Няма да ми е приятно да те застрелям, капитане, но предполагам, знаеш, че ще го направя, ако застанеш на пътя ми.

Томкинс преглътна и отстъпи.

— Тръгвайте — нареди Хокинс. Пенкак влезе в портала, без да поглежда назад. Леви незабавно я последва. Фран хвана Батсън под ръка и му се усмихна.