Роберт Догерти - Скалата

— Мъртви са — отвърна Тускин. Не бяха достатъчно бързи. Мислеха си, че охраната няма да стреля.

— Кой е онзи? — посочи към трупа Хокинс.

— От охраната. Последва ме през портала.

Майорът се огледа.

— Къде е вашият портал?

Потекин дишаше все по-плитко. От устните му бликна червена струйка и той изпусна последен дъх.

— Само си изхаби иглата — рече Тускин и се изправи. После посочи една особено голяма машина, извисяваща се на повече от двайсет метра над главите им. Черната й повърхност бръмчеше. На различни височини от нея излизаха няколко тръби, които изчезваха в скалната стена. — Ей там беше. Точно от другата страна. Затвори се, след като мина този тук. — Той посочи войника от охраната. — Смали се до малка топчица и после — пуф — изчезна. Другите двама от групата ми дори не успяха да минат. Убиха ги преди да стигнат до портала. — Руснакът извади пълнителя на автомата си и го замени с нов.

Хокинс се приближи и взе оръжието на убития войник.

— Не ти ли повярваха?

Тускин изсумтя.

— „Американски заговор“ — така казаха. Ами твоето правителство?

— Бяха объркани и действаха бавно — каза майорът. — Случайно при вас да е излизал взвод морски пехотинци?

Тускин го зяпна.

— Пратили сте морски пехотинци през портала?

— Не аз — правителството ги прати, за да провери дали съм луд, лъжец или и двете едновременно. Никой не се върна, така че не знаем къде са отишли.

Тускин поклати глава.

— Тунгуският портал беше абсолютно спокоен, докато не се опитах да мина с групата си. — Той вдигна поглед към останалите американци, които се приближаваха към тях. — Очевидно си имал повече късмет с хората си.

Хокинс им махна да дойдат.

— Какво се е случило? — попита Фран, като гледаше двата трупа.

Докато майорът накратко им предаваше разказа на Тускин, Леви ахна, видяла отблизо мъртвите мъже.

— Та това е Пьотър Потекин!

— Познаваш ли го? — попита Хокинс.

— Никога не съм се срещала с него, но съм чела трудовете му и съм виждала негови снимки в списанията. Той е… беше… блестящ учен!

Докато Хокинс разговаряше с останалата част от групата, Батсън внимателно разглеждаше стената. Приближи се до нея и прокара длани по повърхността й. Пенкак докуцука до него и попита:

— Какво има?

Батсън посочи.

— Виждаш ли?

— Какво?

— Погледни скалата — настоя геологът.

Пенкак погледна, после каза:

— И какво трябва да видя?

— Не разбираш, нали? — възбудено попита той. — Имах чувството, че е нещо такова!

Пенкак се намръщи.

— За какво приказваш?

Отговорът му беше прекъснат от шум, разнесъл се откъм противоположната посока. От мрака се появи въздухолетът, кацна на трийсетина метра и вратата подканващо се отвори.

— Да вървим! — извика Хокинс. — Побързайте!

Поеха към машината. Хокинс помогна на Пенкак да се качи по рампата. Когато се настаниха на пейките, Фран се огледа и се изправи.

— Къде е Дон?

Хокинс свали от рамото си мешката и я остави на пода. Преброи присъстващите и после погледна в посоката, от която бяха дошли. Двата трупа лежаха на мястото си, но от геолога нямаше и следа.

— Не се ли качи с теб?

— Не.

Хокинс понечи да слезе, но в този момент, рампата започна да се вдига и той припряно отстъпи назад.

— Къде се е дянал, по дяволите? — попита, майорът, докато се издигаха във въздуха. — Някой да е виждал Дон?

— Когато въздухолетът се появи, двамата стояхме до стената. Мислех си, че идва след мен — отвърна Пенкак. — Но не съм сигурна.

— Хм, не може просто да е изчезнал! — рече Хокинс.

— Тогава къде е? — попита Фран.

Майорът погледна към Тускин.

— Ти видя ли нещо?

— Не. Мислех си, че сме се качили всички.

Машината кацна и вратата отново се отвори. Намираха се в същото помещение като предишния път и в близката стена ги подканваше същата отворена врата.

— Може би те знаят къде е Дон — предположи Хокинс, докато слизаше по рампата. Групата се събра навън и влезе в асансьора.

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 12:00 ч. местно време

23 декември 1995 г., 02:30 ч. по Гринуич

Лам разбираше, че словоизлиянията и беснеенето му няма да променят станалото, но така поне щеше да се почувства малко по-добре. Капитан Томкинс стоеше пред бюрото му мирно като шашнат новобранец в Уест Пойнт, с поглед забит на петнайсетина сантиметра над главата на началника си.

— Защо не ми съобщи, когато всичките се събраха долу?

— Нямах такива заповеди, сър — отвърна Томкинс. — Те имаха право да са там — само не можеха да минават оттатък.