Роберт Догерти - Скалата

— Да вървим в света на чудесата! — Двамата едновременно пристъпиха напред. Стената проблесна в бяло и те изчезнаха.

Майорът отдаде чест на Томкинс и прекрачи след тях.

Другата страна

Странна смесица от студ и влага обгърна членовете на екипа, когато се заоглеждаха из мрачната пещера. Хокинс посочи към светлата точка в далечината.

— Тръгваме нататък.

— Там ли бяхте предишния път? — попита Батсън.

— Нямам представа — отвърна майорът. — Но това е единствената характерна особеност на това място и с Тускин се договорихме да се срещнем там.

— Ами порталът на руснаците? — попита геологът. — Знаеш ли къде е?

— Някъде по отсрещната стена, хей там — посочи Хокинс.

Батсън вдигна ръката си.

— Нося си компас. Според него онази Стена е на север оттук. Разбира се — прибави той, — магнитният север тук може да не е в същото положение като на Земята — където и да е това „тук“. Освен това е възможно всички тези машини да го отклоняват. Може би просто засичам силно електромагнитно поле.

— Въздухът е толкова странен! — зачуди се Фран. — И никога не съм виждала толкова огромно затворено пространство — даже не можеш да му видиш края — добави тя и вдигна ръка в посоката, обратна на светлината, където откритото пространство изчезваше в далечния мрак.

— Но въздухът е годен за дишане от хора — отбеляза Батсън. — Не зная много по въпроса, но ми се струва, че това би трябвало да е изключително рядко на други планети. Освен, разбира се, ако не е изкуствена среда. Това би обяснило много.

Фран сбърчи нос.

— Годен е за дишане, но определено не мирише добре. Хокинс развърза мешката си и извади от нея черно бойно яке с отделения за нож, амуниции и различни други снаряжения. После измъкна пистолет и го подаде на Батсън.

— За какво ми е?

Майорът раздаде оръжие на всички, включително на Пенкак, която го пое с удивено изражение. Фран повтори въпроса на геолога.

— Защо ни даваш тези неща?

Защото е по-добре да ги имате и да не се налага да ги използвате, отколкото да ги нямате и да ви се наложи.

— Откъде ги взе? — попита Батсън, като прехвърляше пистолета в ръцете си.

— Морските пехотинци не пазеха снаряжението си много внимателно. — Хокинс протегна пред себе си собственото си оръжие. — Това е предпазителят. Напред е свален. Назад е заключен. Дръжте го в това положение, освен ако не се наложи да стреляте. Имате също и предпазител, вграден в дръжката. Ако не го натискате, пистолетът няма да гръмне, даже другият предпазител да е свален. В пълнителя има четиринайсет патрона.

Пенкак протегна пистолета си към него.

— Благодаря ви, млади човече, но това няма да ми трябва. Едва ли ще бъда от особена полза по време на престрелка.

Хокинс го взе и го прибра в мешката.

— Аз също — рече Леви и му протегна своя. Фран я последва. Дон несръчно затъкна пистолета в пояса си.

— Да вървим — нареди майорът.

— Мислиш ли, че въздухолетът ще ни посрещне като миналия път? — попита Дебра, докато вървяха напред.

Хокинс сви рамене.

— Може би. Не зная. Нямаме време да ги чакаме. — Той замълча и завъртя глава, когато във въздуха започна да отеква остър пукот. — Чуваш ли?

Батсън посочи.

— Звучи така, като че ли някой стреля сред машините откъм отсрещната стена.

И аз го чух — потвърди Дебра.

Хокинс извади пистолета си и го насочи напред.

— Всички останете тук. Веднага се връщам. — Без да чака отговор, той се затича по посока на кратката стрелба.

Беше му трудно да определи на какво разстояние се намира, защото след първите няколко изстрела настана тишина. Когато зави зад един ъгъл, майорът се стресна от вида на три фигури в откритото пространство до отсрещната стена. Едната бе коленичила и държеше другата в ръцете си. Третата представляваше кървава купчина в праха.

Когато тичешком се приближи, Хокинс позна в първата фигура Тускин. Той държеше в ръцете си млад мъж и майорът ясно виждаше голямото червено петно на ризата му.

— Какво се е случило?

Тускин не се изненада от появата му.

— Казах на другите трима да се съберат до портала. Онзи глупак генерал Колставек през цялото време ги държеше там, но никога не би ги оставил да минат! — Той кимна към мъжа в ръцете си. — Това е Потекин. Най-блестящият физик в родината ми. Никога нямаше да го пуснат.

— Къде са другите двама? — попита Хокинс, като оглеждаше раните на Потекин. Ученият умираше. Имаше две рани на гърдите, а трети куршум беше разкъсал шията му и бе попаднал в артерията. Яркочервената кръв шуртеше от раната, която би могъл да затвори единствено хирург в болница. Очите му бяха широко отворени и той дори не помръдна, когато майорът му инжектира морфин със спринцовката от якето си.