Роберт Догерти - Скалата

— Извинете ме — за първи път се обади Дебра.

— Да, скъпа? — извърна се Пенкак.

— Стана дума само за пет от шестте обекта. Не споменахте нищо за онзи в Русия. Там има ли кратер?

Пенкак се изправи.

— А, да. Русия. Мисля си за това още откакто господин Лам ме информира по въпроса. Бихте ли показали руския обект?

На екрана се появи карта на централната част на бившия Съветски съюз. Част от южния край беше ограден с кръг.

Пенкак се приближи до екрана и попита:

— До колко сте стеснили диаметъра?

— До четиристотин километра.

Възрастната жена прокара показалец по картата под горната линия на кръга.

По южния край на вашия кръг минава Транссибирската железопътна линия. На север — в продължение на хиляди километри чак до полярния кръг — са Централносибирските възвишения, едно от най-безлюдните и пусти кътчета на земята. На юг е Монголия и пустинята Гоби.

Тя погледна Лам.

— Струва ми се, че знам точното място, към което е било насочено съобщението.

— Как така? — попита той.

— Защото там има едно-единствено място, което логично се вписва в ситуацията.

И кое е то? — обади се Хокинс.

Тя посочи с пръст.

— Ето тук, Тунгуската тайга. — После кимна на Лам. — Вие навярно сте си мислили, че е съветският полигон в Семипалатинск?

Лам се сепна.

— Не. Това е далеч на запад.

— Да. — Тя посочи на неколкостотин километра вляво от кръга. — Семипалатинск е мястото, където Съветите правеха изпитания на високоенергийни лазери и оръжия със заредени частици — поясни Пенкак на останалите. — Там се провеждаха и доста подземни изпитания на ядрени бомби. Предполагам, че полигонът продължава да се използва от новите управници. Но аз мисля, че съобщението е било насочено към тунгуската тайга.

— Какво има в тунгуската тайга? — Фран нямаше търпение да изчака края на диалога между Пенкак и Лам.

— Въпросът не е толкова какво има в тунгуската тайга, а по-скоро какво се е случило и какво може да е имало там — загадъчно отвърна възрастната жена.

— Разкажете ни, моля ви — каза Дебра.

— Това е безумие — обади се Батсън. — Според мен е излишно да седим тук и…

— Трябва да проверим, всяка възможност — тихо го прекъсна Хокинс. — Ако не искаш да слушаш, можеш да си излезеш.

— Ще я изслушам — неохотно отстъпи геологът.

— Продължавайте — обърна се майорът към Пенкак.

Тя седна с въздишка и за кратко помълча. Когато започна, дрезгавият й глас бе толкова тих, че Фран се наведе напред, за да я чува сред тътена, носещ се откъм сондата на сто метра от тях.

— Транссибирската железопътна линия била завършена през 1906 година. Дълга шест хиляди и четиристотин километра, тя осъществявала връзка с навярно най-самотното място на земята. Сибир е голям колкото половината Съединени щати, а през първото десетилетие на века имал далеч под един милион души население. На 30 юни 1908-а, малко след седем сутринта местно време, пътниците във влака видели нещо огнено да разсича небето и да изчезва под северния хоризонт. Последвала експлозия. В търговския пункт Ванавара на петдесет и девет километра от епицентъра — най-близкото населено място — ударната вълна съборила сградите, а хората на открито получили радиационно облъчване. На мястото на самия удар дърветата били унищожени и отхвърлени в кръг от десетки километри. Загинали цели стада елени. Пет часа след експлозията уредите в Лондон регистрирали ударната вълна във въздуха — след като вече била обиколила света два пъти. Не обърнали сериозно внимание на това до вечерта, когато на изток в небето се появил странен яркочервен отблясък. В продължение на два месеца нощното небе над Англия — а всъщност и над цяла Европа — било много по-светло от нормалното. И все пак никой не направил веднага връзка със случилото се в тунгуската тайга. Самото място не било официално проучено цели двайсет години. Спомнете си, че това е бурно време в руската история. Трябва също да проумеете отдалечеността Сибир. Това е най-затънтеното място на земята. Безкрайна борова гора, растяща във вечния сняг. Можете да пътувате хиляди километри, без да забележите промяна в пейзажа. Ужасно е!

Повишаването на гласа на Пенкак и странното й вълнение изненадаха Фран.

— Говорите така, сякаш сте били там.

— Била съм. През 1965-а посетих тунгуската тайга като член на международен екип за проучване на мястото. Макар и петдесет и седем години след експлозията, самата точка на удара не беше открита. Виждаха се старите дървета, повалени навън от кръга, а сред тях бяха поникнали нови.