Роберт Догерти - Скалата

— Той е слаб човек — каза Лона. — Трябваше да ме оставиш аз да го свърша.

— В мините не се допускат жени — търпеливо отвърна Набакту. Бяха водили този спор стотици пъти. Той отново погледна часовника си. Надяваше се, че Томи вече е долу. В противен случай положението съвсем скоро щеше да стане ужасно.

Двайсет мъже бяха загинали, за да измъкнат злато за бомбата — един от тях беше братът на Томи. Отне им година, за да съберат достатъчно. И сега бяха изправени пред крайния резултат от тази кръв.

— Трийсет секунди.

Мислите му се щураха, опипваха различни възможности. Томи дръпна ръката си от червения бутон и въздъхна облекчено. После разтърси глава в опит да проясни мъглата от демони, които се носеха из ума му. Очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Знаеше, че във всички случаи е мъртъв. Не можеше да се качи горе. Пазачите щяха да го питат защо не е на работа. Не можеше и да влезе в някой от тунелите и да заеме обичайното си работно място, защото рано или късно някой щеше да се зачуди какво има върху каросерията на изоставения електрокар и когато провереше, щеше да настъпи истински ад.

Тихо прещракване привлече вниманието му и той погледна надолу. Очите му се разшириха още повече, когато видя, че червеният бутон сам потъва в металната пластина.

Томи не успя да види как пластмасовият бутон стига до долу — той се превърна в малко петно молекули, изпарили се от ядрения взрив, проблеснал в скалните недра, които на свой ред се стопиха и потекоха.

Земята потръпна. Набакту погледна Лона и после отново върна очи към мастилената чернота на нощта. Беше очаквал нещо повече. Но все пак взривът бе на повече от три километра под земята.

— Да вървим. — Той я хвана за ръка и се затичаха по същия път, по който бяха дошли преди часове. Към камиона, в който двамата очакващи ги мъже ги засипаха с въпроси. Нима това слабо земетресение беше всичко? Къде бе облакът?

Набакту им заповяда да млъкнат и камионът бързо потегли към предградията на Совето, за да се скрият сред стотиците хиляди, наблъскани в мръсните бараки.

А на повече от три километра под купола скалата бавно, много бавно изстиваше и отново се втвърдяваше. И микроскопичните частички чужда материя, представлявали преди човешки същества, се сливаха с минералите и камъка.

Космически комуникационен център, Обект 14

В околностите на Алис Спрингс, Австралия

17 декември 1995 г., 13:30 ч. местно време

17 декември 1995 г., 04:00 ч. по Гринуич

Слънцето изгаря пясъците край Алис Спрингс. Невероятната горещина кара светлината да трепти и да се пречупва. Аборигените, единствените местни обитатели на австралийската пустош, се адаптирали към суровата си среда в продължение на стотици поколения. Животът за тях представлявал търсене на вода и храна.

Австралия е най-старият, най-плоският и най-сух континент, еднакъв по големина с континенталната част на Съединените щати. Смята се, че аборигените са били тук повече от трийсет хиляди години. През цялото това време те били напълно изолирани от останалия свят. Древните египетски царства, Рим, Средновековието, Възраждането, индустриалната епоха — всичко идвало и си отивало, а аборигените оставали все същите чак до пристигането на белия човек.

Когато първите аборигени пристигнали в Австралия, централната част на континента била плодородна, изцяло покрита с буйни джунгли и блата. Днешният Ред Сентър се оформил приблизително преди десетина-двайсет хиляди години, когато световният климат се променил и земята изсъхнала. Много растителни и животински видове измрели и били унищожени от суровата среда, но аборигените се адаптирали и оцелели.

Капитан Кук стигнал в Ботани Бей през 1770 година. Изминал още цял век преди първият бял човек да успее да прекоси Ред Сентър от Аделаида на юг до Даруин на север. В този процес мнозина бели загубили живота си, скитайки се сред пустините в отчаяно търсене на вода и убежище от жестокото слънце.

В края на деветнайсети век между Даруин и Аделаида била установена телеграфна връзка и по средата на континента бил създаден град Алис Спрингс, за да служи като телеграфна станция по линията. На хиляда и шестстотин километра от морския бряг и на осемстотин километра от най-близкия град, Алис Спрингс навярно е най — изолираният град на света. Именно поради изолираността му в края на 50-те години Съединените щати в сътрудничество с австралийското правителство създали на деветдесет и шест километра от Алис Спрингс Космически комуникационен център (ККЦ 14). Липсата на смущения от други радиоизлъчватели, толкова характерни за цивилизования свят, го правела идеалното място за разполагане на големи приемници.