Роберт Догерти - Скалата

„Докладвайте.“

Последва кратка пауза и после фигурата вляво отвърна:

„Удар в четвърти участък. Магнитуд три цяло и три. Системата за сигурност е на равнище осем. Рисковият фактор се покачи до едно-три. В безопасност сме.“

Вниманието пак се насочи към сферата. На всеки няколко секунди образът се замъгляваше и после отново възстановяваше контраста си.

„Време?“

„Една минута и десет секунди.“

„Продължавайте.“

Пикапът излезе на друго шосе. Мери Хокинс се наведе към съпруга си и го ухапа по ухото.

— Хей, не е честно — засмя се Хокинс.

„Трийсет секунди.“

Хокинс свали ръка от лоста за скоростите притисна жена си към себе си.

„Десет секунди.“ — Пикапът летеше по дъговидна линия в сферата. За наблюдателите пътят изглеждаше точно такъв, какъвто и за мъжа зад волана.

Хокинс натисна спирачката до дупка и завъртя кормилото с лявата си ръка, но не можа да избегне удара в спрелия трактор. Последва взрив от стъкло и метал. Капитанът рязко полетя напред, предпазният колан също толкова рязко го дръпна назад. Мери Хокинс се откъсна от отчаяната му прегръдка, главата й се блъсна в предното стъкло и го пропука, гърдите й се смачкаха в твърдата пластмаса на таблото.

— Господи! — извика Хокинс. После внимателно издърпа Мери назад и я положи на седалката. Тя бе в безсъзнание и с мъка си поемаше дъх. Офицерът нежно подложи длан под главата й и потръпна, когато усети бавно процеждащата се кръв. Притисна с ръка раната и се опита да държи главата й неподвижно.

Образът в сферата изглеждаше замръзнал. Накрая фигурата по средата се обади:

„Край на четири-пет. Започнете с четири-шест.“

Образът на прегърналия жена си Хокинс избледня. Сферата помръкна.

Куполът Вредефорт, Южна Африка

17 декември 1995 г., 03:15 ч. местно време

17 декември 1995 г., 01:15 ч. по Гринуич

С всеки изминат километър Томи Медуба усещаше как в гърдите му се надига смъртоносна сила. Лона се беше облегнала до него, напяваше името му и нашепваше за воини и мъст. Потта бавно се стичаше по тялото му и капеше по пода на камиона. Кръвта отекваше в слепоочията му и заглушаваше рева на двигателя.

Лона го бе търсила и предишния ден го намери в канала, покрит с мръсотия, пот и кръв. Брат му беше мъртъв и той нямаше други роднини, затова си купи осем кашончета бира и се помъчи да изличи действителността. Лона и Набакту му предложиха друг път — пътя на война, който да отмъсти на убийците.

Наркотиците, които му бе дала, бяха направили нещо с тялото му. Никога не се беше чувствал така. Почти не усещаше друсането, докато камионът се бореше с черния път, водещ към задния вход на мината, но затова пък ясно усещаше дланта на Лона върху ръката си. Искаше му се да не вижда напрегнато втренчените й в него тъмни очи и да не чува думите, които му шептеше. Той плъзна поглед по каросерията и се загледа в големия сандък по средата, но очите му отново срещнаха нейните и ушите му пряко волята му се заслушаха.

— Скоро ще си най-великият воин. Името ти ще се повтаря по земята с най-дълбоко преклонение. Ти си човек — не звяр. Трябва да умреш от човешка смърт, а не да лежиш на улицата като куче. Трябва да отмъстиш за брат си.

Някаква малка част от мозъка на Томи искаше да мисли, но не успяваше. Чу се изскърцване на спирачки и камионът спря. Брезентът се отметна на фона на нощното небе се очерта силуетът на огромен мъж, обичен в роба — Набакту.

— Време е да вървим. — Лона се наведе към Томи, вдигна нещо пред лицето му и той почувства внезапен прилив на енергия.

Премести поглед от Лона към Набакту. Очите им бяха впити в него — искаха да тръгва. Той се изправи и слезе от камиона.

Охраната на входа не следеше особено внимателно какво става навън и това беше логично. Управляващите бяха загрижени за това, което можеше да се изнесе от мината, а не за онова, което можеше да се внесе. Подредените на дълга опашка покрити с прах работници, излизащи като молци от дванайсетчасовата си смяна под повърхността, бяха подлагани на пълно претърсване от страна на пазачи със студени ръце и безизразни очи. Сложили си гумени ръкавици, от време на време те проверяваха анусите на случайно избрани мъже. След първата редица пазачи, които търсеха скрито злато, имаше още една, която контролираше първата. А над втората редица бяха монтирани видеокамерите, които пък се наблюдаваха контролиращите. И цялата предпазливост също бе логична, защото тази беззъба паст на по-малко от сто и трийсет километра югозападно от Йоханесбург водеше към безкрайната спирала от шахти във вътрешността на пълната със злато и уран скала.