Роберт Догерти - Скалата

Томи работеше тук от осем години, по шест дни в седмицата, на дванайсетчасови смени — достатъчно дълго, че да забрави всякакво друго съществуване преди мината. Той сподави омразата си и се помъчи да не гледа към пазачите, покрай които минаваше на влизане. Нямаше значение и фактът, че повечето от тях бяха чернокожи. Някои от същите тези пазачи бяха пребили брат му до смърт преди два дни, след като открили в маншета на панталона му парче скала. Независимо, че би могло да е попаднало там случайно. Независимо че в него не бе имало злато. Според правилото навън не трябваше да излиза нищо, което не е влязло вътре. После бяха изхвърлили трупа на брат му в една от изоставените шахти, където хвърляха и всички други трупове. Това, че пребилите брат му до смърт пазачи бяха коса 1, за Томи имаше огромно значение — те бяха любимците на АНК 2и смяната на правителството не бе променила почти нищо в мините. Племето сото, към което принадлежеше той, работници, мигрирали от Лесото, продължаваше да страда в ръцете на надзирателите.

Нощта и денят не означаваха нищо в черните дупки на мините. Поставените в решетки електрически крушки, висящи по скалния таван, хвърляха мътна светлина върху тъмните потящи се тела на застъпващите на работа, които се тътреха напред. Смяната им започваше в три, но не им се плащаше за времето, необходимо им, за да стигнат до забоите — стрелката отмерваше единствено тежкия труд на ръцете им.

Томи Медуба се обливаше в пот, докато бавно караше малкия електрокар от дясната страна на двойните релси. Намираше се на приземното равнище, водещо към огромния елеватор, който щеше да спусне електрокара и четирийсетимата работници в глъбините. Томи обаче не се потеше толкова от застоялия въздух и парещата жега, а защото това щеше да е последната нощ от живота му.

Никой от пазачите не му обърна внимание. Платформата започна да се спуска — отначало с леко подрусване, след това с постоянни тласъци. От четири страни ги заобикаляха влажни скални стени. След двайсет и четири минути с постоянна скорост от повече от сто и четирийсет метра в минута стигнаха, като на два пъти сменяха елеваторите и минаваха по хоризонтални тунели, които ги отдалечаваха още по на югозапад. На повече от три и половина километра под земята. Право в сърцето на най-богатото златно и ураново находище в света: Червената жила, съкровище, скрито под тайнственото геологично образувание, известно като „купола Вредефорт“

Никога не бе копана мина толкова надълбоко и директно под самия купол. Но по-горните пластове бяха изчерпвани в продължение на повече от сто години, което караше инженерите да продължават все по-надолу в земните недра в търсене на своите минерални богове. Червената жила бе достигната преди по-малко от три години и вече беше дала две хиляди тона златни кюлчета и засекретено количество уран.

Златото и уранът бяха горивото, което движеше южноафриканската икономика, а Томи бе пронизващият връх на план, целящ да спре тази машина и да привлече вниманието на управляващия АНК. Той хвърли поглед към обемистия метален контейнер, поставен върху малката каросерия. Върху него на английски, банту и африкаанс пишеше: „ЗЕМЕКОПНА ТЕХНИКА“.

Беше толкова лесно, че дори замъгленият от дрогата мозък на Томи изпита определена еуфория от безпрепятственото влизане. Набакту му бе казал, че ще стане лесно. Милата, скъпата Лона му го беше шепнала на ухото, докато обладаваше тялото и ума му. И се оказаха прави.

Платформата най-после спря. Докато бавно потегляше, Томи сподави истеричния си импулс да се разсмее на затъпелите мъже от двете му страни. На по-малко от двайсет метра ги очакваше скална площадка с три мрачни отвора. От тези дупки по въжетата нагоре всеки ден се изкачваше богатство, което би накарало повечето от държавите в Третия свят да се разплачат от завист.

Докато другите работници изчезваха в различните тунели, той спря електрокара. После слезе, заобиколи го отзад и отвори капака. Набакту беше направил всичко колкото е възможно по-лесно, но Томи все пак се колебаеше. Червеят на страха се размърда под лъжичката му, ръката му увисна над червения бутон. През мъглата на наркотика и мириса на секс част от ума му се разбунтува.

На деветнайсет километра оттам, на склона над долината Уитуотърсранд, Камил Набакту премести мастиленочерните си ириси от флуоресцентния циферблат на евтиния си часовник „Мики Маус“ към Лона.

— Вече е долу.

Двамата бяха приклекнали в храсталак от мършави криви дървета, които никога не бяха виждали достатъчно вода, също както народът на Набакту не бе виждал свободата от април 1652 година, когато белите за първи път бяха стъпили в южния край на Черния континент. През април и май 1995-а, когато белите изненадващо предадоха властта, те се бяха надявали, че положението ще се промени, но от тяхна гледна точка — натъпкани в колибите сред другите племенни малцинства — не се беше променило почти нищо. Всъщност фактът, че онзи, който в момента управляваше в Претория, бе чернокож, правеше всичко още по-вбесяващо.