Роберт Догерти - Скалата

22 декември 1995 г., 07:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 21:30 ч. по Гринуич

Хокинс наблюдаваше прашната земя, която прелиташе под него. Хеликоптерът леко се наклони, после се изправи. Останалите членове на групата също гледаха разпрострялата се австралийска пустош. Ниските бледочервеникави дюни, тук-там осеяни със скали, стигаха до хоризонта. Макар и в далеч по-голям мащаб, пейзажът напомняше на Хокинс за западен Тексас, където водоизточниците и населените места бяха малко и отдалечени на големи разстояния.

— След една-две минути ще стигнем до Олгите — разнесе се в слушалките им гласът на пилота. — Щом прелетим над тях, ще видите Скалата на хоризонта.

Пилотът набра височина и налягането притисна Хокинс към седалката. Пред тях се появи поредица от странни скални образувания — огромни самотни камъни, пръснати по периферията на пустинята.

— Общо са трийсет и шест — съобщи пилотът.

Бързо отминаха куполите и стълбовете на Олгите и за първи път зърнаха грамадата на Ейърс Рок.

— Красива е — прошепна Дебра Леви.

Слънцето хвърляше лъчите си по източната страна и обагряше скалата в яркочервено. Приличаше на гърбат кит, проснат върху пясъка. Изглеждаше абсолютно невероятно — огромен монолит, издигащ се от иначе плоската в продължение на километри наоколо равнина. Когато се приближиха, багрите придобиха по-мек червен оттенък. Отдалеч беше изглеждала измамно малка, но с намаляването на разстоянието все повече и повече изпълваше гледката, докато накрая обхвана целия хоризонт. Пилотът набра височина, за да прехвърли върха.

Когато увиснаха на триста метра точно над Скалата, Хокинс се наведе и впери очи надолу. Гледана допреди малко отстрани, изгърбената форма се променяше и отгоре приличаше на свит на топка ембрион. Повърхността бе набраздена от милиони години ерозия. Браздите бяха успоредни и от тази височина изглеждаха гладко вдълбани, но когато хеликоптерът се спусна, ясно се виждаше, че са осеяни с криволичещи хлътвания и издигания.

Колкото повече приближаваха, толкова повече Скалата поглъщаше съзнанието на Хокинс. Трудно можеше да повярва, че всичко това представлява здрава скала, извисила се над пустинята върху девет и половина километровата си основа. Първата мисъл, която идваше наум при гледката на Скалата, беше как се е озовала тук.

Склоновете й стръмно се спускаха към тясната плодородна ивица около основата. Самата скала не попиваше вода и редките пустинни дъждове се стичаха върху околния пясък, позволявайки развитието на растителност, която никога не би оцеляла повече от трийсетина метра оттам.

На върха, по средата на мястото, на което Скалата ставаше почти плоска, бяха опънати големи платнища, загрозяващи красотата й. Хокинс знаеше, че отдолу се намират шахтата и техният нов дом. Брезентът беше опит донякъде да се попречи на сателитното разузнаване.

— Направили сме площадка за кацане на върха — съобщи пилотът.

Хокинс видя маркираните с колчета плоскости ВС-17, които отбелязваха закрепената за скалата метална решетка, представляваща площадката за кацане. Забеляза и сериозното военно присъствие в района, въпреки опитите да бъде скрито. Кафяви камуфлажни мрежи осейваха пустинята около Скалата в неразличим за цивилни порядък. Майорът мислено настави огневите полета от позициите и кимна — Толивър беше разгърнал хората си както трябва. После забеляза скритите в цепнатините на самата Скала хора, въоръжени с изстрелвани от рамо топлинно насочващи се противовъздушни ракети — добавка към по-големите самоходни противовъздушни системи, пръснати в пустинята. Около зоната на Толивър видя и пръстен австралийски войници, разположени, за да държат настрани любопитните и пресата. Наоколо кръжаха два австралийски вертолета „Кобра“, които пресичаха пътя по въздух.

Хеликоптерът тежко се приземи и Хокинс отвори вратата. Неколцина войници чакаха да вземат багажа им. Членовете на групата слязоха и последваха Лам към голяма палатка, скрита под брезентово платнище. Вляво Хокинс видя набързо сглобена метална будка, в която влизаха безброй кабели — входът на шахтата. Бръмченето на няколко големи подвижни генератора изпълваше въздуха. Над техния шум се чуваше пронизителен вой — пробиването продължаваше.

Когато влязоха в палатката, по гърба на униформата му вече избиваха петна пот. Вътре положението не беше по-добро — сухият, убийствено горещ въздух го обгърна в задушаваща топлина.