Роберт Догерти - Скалата

— Първият бял човек, забелязал и дал името на скалата през 1873 година, е сър Хенри Ейърс, премиер на Южна Австралия по онова време. — Андерсън погледна Тинтинджара. — В момента има силни тежнения за връщане на първоначалното аборигенско име — Улуру. Страстите и от двете страни са извънредно горещи.

Тинтинджара прие последните думи като знак, че е негов ред да изложи гледната си точка. Говореше съвсем тихо и тътенът откъм шахтата почти го заглушаваше.

— Улуру се е издигнал от равнината в края на Сътворението. В началото — преди светът да приеме сегашния си вид — от изток дошли безвредните хора змии и се установили край тукашния извор. После от запад дошли отровните хора змии и нападнали безвредните хора змии. След края на битката се издигнал Улуру, символ на войната изобщо. — Той бавно махна с ръка. — Всяка вдлъбнатина, всяка издатина, всеки белег по Улуру има особено значение за моя народ.

— Мястото, на което започнахме да пробиваме, нямаше никакво особено значение — вметна Лам. — Опитахме се…

— Цялата скала има значение — възрази Тинтинджара.

Андерсън го подкрепи от своята гледна точка.

— Наричат Ейърс Рок „сърцето“ на Австралия. Вие правите дупка право в сърцето ни, колега, и много хора са изключително недоволни от това.

Хокинс разбираше, че Лам се мъчи да се държи дипломатично. Ако се намираха в Съединените щати и пробиваха дупка в индианска надгробна могила, нямаше да има представител на местното племе. Хората от националната сигурност щяха да се погрижат за това. Тук обаче трябваше да се опитат да поддържат мира.

— Разбираме ви — отвърна Лам. — Искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно, за да сведем до минимум каквито и да…

Хокинс изостави играта на политика и излезе от палатката. Ако се случеше нещо важно, другите членове на групата щяха да го научат. Докато вървеше към металната кула, издигната над отвора на дупката, усети очите на неколцина часови. Морският пехотинец на вратата видя закачения за джоба на униформата му пропуск, но въпреки това поиска да се идентифицира.

Щом влезе вътре, температурата се покачи поне с още пет градуса въпреки двата климатика, които очевидно изнемогваха. Четирима голи до кръста мъже работеха върху двуетажна платформа, която приличаше на миниатюрна нефтодобивна сонда. Единият забеляза Хокинс и огледа униформата, му за някакви военни знаци. Не успя да открие такива, но забеляза деветмилиметровия пистолет в плътно прилепналия до бедрото му кобур и вдигна очи към лицето му. Черната му кожа лъщеше.

— Какво обичате, сър? — попита мъжът, като се приближи до майора.

Хокинс протегна ръка.

— Майор Хокинс. Как я карате?

Мъжът изглеждаше на не повече от двайсет и пет години и очевидно се изненада от протегнатата му ръка. После несръчно я стисна.

— Капитан Томкинс, сър. Трети инженерен. — Той хвърли поглед през рамо. От дупката изкараха купчина натрошена скала, натовариха я на малка вагонетка и я откараха навън. — Вече сме изкопали повече от половината от тунела. — Томкинс очевидно се опитваше да прецени майора. — Имате ли някаква представа какво търсим, сър?

При нормални обстоятелства въпросът би раздразнил Хокинс, но в случая не беше така.

— Не. Иска ми се да имах. — Следван от Томкинс, той се качи по стълбата до платформата, върху която стояха другите трима, наведе се надолу и видя сондата, която изчезваше в деветдесетсантиметровата дупка, пробита в червената скала. Вътре нямаше осветление и погледът му стигаше само на няколко метра надолу. Не обръщаше внимание на воя на машината, на тътена на скалните отломки, изнасяни навън по малък конвейер, и на мъжете около себе си. Чувстваше, че дупката го привлича през сто и петдесетте метра, но към какво? Потръпна и отмести поглед.

— След колко време ще стигнете там?

— Ако продължаваме със същото темпо, след четирийсет и осем часа. Каквото и да е това „там“ — отвърна Томкинс.

22 декември 1995 г., 08:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 22:30 ч. по Гринуич

— Знаем за съобщенията — каза Фран, — но как да обясним изчезването на „Вояджър“? Как изобщо е възможно да се случи това?

Новото им работно място представляваше противоядрено-биохимична (ПЯБХ) палатка, предназначена за полеви армейски лазарет, действащ при тежки климатични условия. Централна Австралия със сигурност отговаряше на това определение климатикът със сетни сили успяваше да поддържа в надуваемото бяло съоръжение що-годе поносима температура.