Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

— Разбира се, че има. Има цял куп от лесни по-лесни начини. Само дето не съм в настроение да се занимавам с това.

— Извинявай. Това беше глупаво. — Делагард изглеждаше дори леко сконфузен. Продължи пресипнало: — Зная, че направи всичко, което ти е по силите. Виж, ако има нещо, от което се нуждаеш, ще наредя да ти го пратят във ваарга. Да ти платя за услугата. Бренди от морско грозде, кошници, наденица, каквото кажеш…

— Бренди — повтори Лолър. — Чудесна идея. За да се напия и да забравя какво видях. — Затвори очи за миг. — Хрилестите вече знаят, че твоите трима гмурци са починали.

— Така ли? Но как е възможно?

— Срещнах ги одеве на брега и едва не ми откъснаха главата. Направо са побеснели. Нали не видя да вървят след мен? — Делагард изведнъж пребледня и се озърна. — Та така. А не съм направил нищо, за което да ми се сърдят. Навъртах се край електростанцията, но досега това не ги е дразнело. Остава да е заради гмурците.

— Наистина ли смяташ така?

— Какво друго може да е?

— Докторе, сядай тогава. Трябва да поговорим.

— Не точно сега.

— Послушай ме!

— Не искам да те слушам, не разбра ли? Не да оставам тук и минутка повече! Пък и без това сигурно вече ме чакат пациенти. По дяволите, още не съм закусвал.

— Докторе, почакай малко. Моля те.

Делагард посегна да го хване за ръката, но Лолър се дръпна. Изведнъж въздухът в колибата, натежал от миризмата на вече разлагащите се тела, му се стори непоносим. Зави му се свят. Дори лекарите имат свой предел. Той заобиколи облещения Делагард и излезе навън. Спря при вратата, пое си въздух и се олюля. Празният му стомах къркореше мъчително. Постепенно гаденето се успокои.

Той се изплю. Нещо сухо, със зеленикави жилки.

Божичко. Каква сутрин!

Вече се съмваше, в цялата си прелест. Толкова близо до екватора слънцето се издигаше бързо, също както внезапно настъпваше и нощта. Тази сутрин небето бе необичайно красиво. Ярки розови линии, преплетени с оранжеви и тюркоазни багри, бяха разпръснати навсякъде по небосвода. Досущ като саронга на Делагард, помисли Лолър. Беше се поуспокоил, след като излезе от колибата и го лъхна свеж ветрец откъм морето, но сега гневът отново се надигна в него, накара стомаха му да се свие болезнено и той сведе поглед надолу и задиша на пресекулки. Единственото, от което имаше нужда, бе да се прибере. Лека закуска и няколко капки от любимата тинктура. А след това към ежедневната работа.

Тръгна нагоре по склона.

По-навътре в острова хората вече бяха станали и щъкаха насам-натам.

Никой на острова не спеше след изгрев-слънце. Нощта беше за спане, денят — за работа. Докато крачеше към своя ваарг и се подготвяше за дневната върволица пациенти и хронични мрънкала, Лолър срещна и размени поздрави с по-голямата част от човешката популация. Тук, в тесния край на изкуственото съоръжение, където живееха, хората почти непрестанно се сблъскваха един с друг.

Повечето от тези, на които кимна, докато крачеше по отъпканата жълтеникава пътека на полегатия склон, бяха местни обитатели, с които се знаеше от десетилетия. Цялото население на Сорве бе родено на Хидрос и повече от половината се бяха появили на бял свят и израсли — също като Лолър — на острова. Обитаваха този къс насред океана, без никой да ги е питал дали го искат, защото и без това нямаха друг избор. Лотарията на съдбата им бе подала билет за Хидрос още при раждането, а озовеш ли се тук, не можеш да си тръгнеш, защото няма космодруми и никакъв начин да напуснеш планетата, освен като умреш. Доживотна присъда — това означаваше да се родиш на Хидрос. Странно усещане — да не можеш да избираш мястото, където живееш, в една галактика, гъмжаща от обитаеми и обитавани светове. Но още по-странно бе, че някога, в началото, хората, които бяха дошли тук, които бяха избрали тази планета, се бяха спуснали с еднопосочна капсула — и с ясната мисъл, че никога няма да си тръгнат оттук.

Даг Тарп, който се грижеше за радиостанцията и освен това извършваше любителски зъболекарски услуги, а даже понякога изпълняваше ролята на анестезиолог при Лолър, бе първият, когото срещна. Даг бе мършав и кокалест, с тънко вратле и голям крив нос, надвиснал над тесни, почти лишени от плът устни. Зад него по пътеката се спускаше Суейнър, тукашният занаятчия и стъклодув, прегърбен съсухрен дребосък, следван от прегърбената си съсухрена женица, която приличаше по-скоро на негова близначка. Някои от по-новите заселници дори подозираха, че е, но Лолър знаеше истината. Жената на Суейнър бе втора братовчедка на Лолър, а със самия Суейнър нямаха никаква родствена връзка. Суейнърови, също като Тарпови, бяха родени на Хидрос и произхождаха от Сорве. Рядко се случваше един мъж да си вземе жена от същия остров и тъкмо това — заедно с физическото сходство между двамата — бе породило слуховете.