Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

Кинверсон поклати глава и се ухили.

— Нищо лошо нямаше да й направя.

— Зная добре какво се опитваше да направиш. Няма да ти позволя.

— Не трябва ли тя да го реши, докторе?

Лолър погледна Съндайра.

— Всичко е наред, Вал — рече тихо тя. — Мога и сама да се грижа за себе си.

— Да. Да, разбира се.

— Докторе, дай ми това харпунче — каза Кинверсон. — Току-виж си се порязал.

— Стой настрана!

— Но то си е мое. Не ти е работа да го размахваш.

— Внимавай! — предупреди го Лолър. — Разкарай се! Слизай веднага от кораба! Връщай се на Лицето, Гейб. Нямаш работа тук. Този кораб е за хора.

— Вал! — подвикна му Съндайра.

Лолър стисна харпуна по-здраво и пристъпи към Кинверсон. Огромният рибар се извисяваше над него. Лолър си пое дъх.

— Хайде, Кинверсон! Връщай се на Лицето. Скачай в морето! Веднага!

— Докторе, докторе…

Лолър замахна първо нагоре, после към неприкрития корем. Ръката на Кинверсон обаче се стрелна с невъобразима скорост. Той улови харпуна, завъртя го и Лолър почувства остра болка в китката. Миг по-късно оръжието бе в ръката на Кинверсон.

Лолър се прикри машинално, очакваше всеки миг да бъде пронизан.

Кинверсон го гледаше спокойно, сякаш му вземаше мерките. „Хайде, свършвай — помисли Лолър. — Още сега. По-бързо“. Беше готов за това, което ще последва, кратката остра болка под ребрата.

Но не се случи нищо подобно. Кинверсон се наведе и сложи харпуна на мястото му в раклата.

— Не бива да ми пипаш нещата, докторе — каза спокойно. — А сега ме извини. Оставям те насаме с дамата.

Заобиколи Лолър и тръгна по палубата.

— Много глупаво ли изглеждах? — обърна се Лолър към Съндайра.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Все виждаш в него заплаха, нали?

— Защото се опитваше да те убеди да идеш на острова. Това малка заплаха ли е?

— Щеше да е заплаха, ако ме беше вдигнал и отнесъл насила, Вал.

— Добре де. Добре.

— Но разбирам защо си притеснен. До такава степен, че да му посегнеш.

— Глупаво беше, признавам.

— Да де — засмя се тя. — Страшно глупаво.

Лолър не бе очаквал да се съгласи с него толкова бързо. Погледна я учудено и зърна в очите й нещо, което едновременно го изненада и смая.

В тях беше настъпила промяна. Между двамата имаше дистанция, от каквато доскоро нямаше и следа.

— Какво има, Съндайра? Какво се е случило?

— О, Вал… Вал.

— Кажи ми.

— Не е заради думите на Кинверсон. Не позволявам толкова лесно да ме убеждават за каквото и да било. Решението е само мое.

— Кое решение? За Бога, какви ги говориш?

— Лицето.

— Какво?

— Ела с мен, Вал.

Почувства се, все едно Кинверсон го е пронизал.

— Господи! — Той отстъпи две крачки назад. — Божичко, Съндайра. Какви ги приказваш?

— Че трябва да отидем.

Имаше чувството, че са го превърнали в камък.

— Не бива да му се съпротивляваме — продължи тя. — Трябва да му се предадем, както направиха останалите. Те разбраха всичко. Ние бяхме слепците.

— Съндайра?

— Разбрах всичко за миг, Вал, докато ти се опитваше да ме защитиш от Гейб. Колко е глупаво да държим на своите малки ограничени съзнания, да се вкопчваме в страховете си, да играем на дребно. И колко по-добре ще е, ако зарежем всичко това и се присъединим към тази величествена хармония. Ако идем при другите. При Хидрос.

— Не. Не!

— Това е едничката възможност да се освободим от всичко, което ни измъчва.

— Съндайра, не мога да повярвам, че го казваш.

— Но е така. Така е.

— Той те е хипнотизирал, нали? Омагьосал те е. То го е направило.

— Не — отвърна усмихнато тя и протегна ръце към него. — Ти веднъж ми каза, че никога не си чувствал Хидрос като роден дом, въпреки че си се родил тук. Спомняш ли си, Вал?

— Ами да…

— Нали? Каза ми, че за гмурците и месестата риба това е родината, но не и за теб. Спомняш си — виждам, че си спомняш. Е, добре. Ето ти възможност да намериш своя дом. Най-сетне. Да станеш частица от Хидрос. Земята я няма. Ние сме хидрани, а Хидрос принадлежи на Лицето. Твърде дълго се съпротивляваше, Вал. Аз също, но сега се предавам. Изведнъж видях всичко от друга гледна точка. Ще дойдеш ли с мен?

— Не! Съндайра, това е безумие! Още сега ще те сваля в трюма и ще те вържа, докато не дойдеш на себе си.

— Не ме докосвай — рече тихо тя. — Предупреждавам те, Вал, дори не се опитвай. — И погледна към раклата с харпуните.

— Добре. Чух те.

— Казах, че отивам, и ще го направя. Ти какво решаваш?

— Знаеш отговора.

— Нали ми обеща, че ако някой от нас реши, отиваме и двамата?