Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

Сетне, една сутрин, докато надзърташе през перилата — напоследък беше непрестанно нащрек, — Делагард внезапно отскочи и извика:

— Това пък какво е, дявол го взел? Кинверсон, Гаркид, я елате да хвърлите едно око!

Лолър се присъедини към тях. Делагард сочеше право надолу. Отначало докторът не видя нищо необичайно, но сетне забеляза, че корпусът се е обзавел с престилка, достигаща двайсетина метра под повърхността — плътно жълтеникаво покривало, което се пресягаше нагоре. „Не е престилка — рече си Лолър. — По-скоро е перваз, издатина“.

Делагард се обърна към Кинверсон.

— Виждал ли си нещо подобно?

— Не.

— Ти, Гаркид?

— Не, капитане, никога.

— Да не е някое водорасло, което се е залепило за корпуса и смята да вирее върху него? Как мислиш, Гаркид?

— За мен това е истинска загадка, капитане.

Делагард прехвърли въже през перилата и се спусна, за да инспектира „престилката“ отблизо. Увиснал с една ръка на въжето, поклащащ се съвсем близо над водата, той се опита да откърти парче от нея с ножа за почистване на корпуса. Върна се с проклятия, със зачервено лице.

Проблемът, заяви, се коренял в мрежата от водорасли, с които е обрасъл корпусът и които непрестанно се обновяват, защитавайки и подсилвайки външните греди.

— Навярно причината е в някое тукашно растение. Сроден вид, симбионт, който се е заселил долу. Каквото и да е, то се полепва за морските пръсти и започва да расте като пощуряло. Престилката, която се е образувала, е достатъчно голяма, за да започне да ни забавя. Ако продължава да се разраства с това темпо, след няколко дни съвсем ще спрем.

— Какво предлагаш да направим? — попита Кинверсон.

— Очаквах първо да чуя теб.

— Ами някой трябва да се спусне долу с лодка и да окастри това проклето нещо, преди да ни е създало проблеми.

Делагард кимна.

— Добра идея. Аз ще съм доброволец за първата смяна. Ще слезеш ли с мен?

— Разбира се. Защо не?

Двамата се настаниха в една от лодките. Застанал на скрипеца, Мартело я повдигна нагоре, прехвърли я през перилата и я спусна на вода.

От Делагард се очакваше да върти педалите достатъчно бързо, за да може лодката да остане на повърхността и същевременно Кинверсон да стърже спокойно паразитния растеж по корпуса. Отначало не беше никак лесно. Кинверсон размахваше стъргалото и все не успяваше да заеме подходяща поза. В края на краищата му хванаха цаката. Делагард натискаше педалите, а Кинверсон стържеше. Когато се умори, си смениха местата.

— Е, добре, следващата смяна — провикна се отдолу Делагард. Изглеждаше изтощен, съвсем естествено, след като бе работил с обичайния си фанатичен плам. — Още двама доброволци! Лео, счу ли ми се, или наистина каза, че ще поемеш втората смяна? А ти също, Лолър?

Пиля Браун беше на скрипеца, докато лодката се спускаше надолу. Морето беше сравнително спокойно, но въпреки това малката лодка подскачаше заплашително. Лолър се страхуваше да не падне зад борда при някоя по-силна вълна. Когато погледна надолу, видя отделни израстъци от паразитното растение да се люшкат във водата, под ръба на твърдата престилка. Всеки път, когато вълните ги блъскаха в борда, някои от тях се раздвижваха и полепваха по дъските.

Освен това водата гъмжеше от безброй дребни животинки с гъвкави гърчещи се телца — червеи, малки змии или змиорки. Бяха невероятно чевръсти и бързи. Навярно се надяваха да им падне нещо за ядене.

Престилката оказваше упорита съпротива. Лолър трябваше да улови здраво стъргалото и да го тегли надолу с две ръце. Най-често острието се отместваше настрана, без да остави каквато и да било диря. На няколко пъти едва не го изпусна.

— Ей! — провикна се отгоре Делагард. — Нямаме резервни инструменти, да знаеш!

Лолър откри, че ако завърти леко острието и захване престилката с единия ръб, резултатът е по-добър. Парче по парче твърдата престилка се отделяше от корпуса. Лолър улови ритъма и се стараеше да го поддържа, нанасяше равномерни коси удари. Тялото му бе плувнало в пот. Ръцете и особено китките го боляха неистово. Сърцето му туптеше.

— Стига толкова — каза той. — Твой ред е, Лео.

За разлика от него, Мартело изглеждаше неуморен. Сечеше, подкастряше и стържеше израстъците с такава енергия, че Лолър се почувства засрамен. Смяташе, че си е свършил добре работата, а само през първите пет минути Мартело почисти по-голяма площ, отколкото Лолър за цялото време на смяната си. Навярно дори в този момент Мартело продължаваше да работи над своя епос, нашепвайки мислено някоя подобна строфа: